В един манастир имало много приказлив дякон, дето се казва – „цапнат в устата”. Все неговата приказка да е последна, все от него по-прав нямало в манастира. Когато там веднъж се събрали много гости на общуване и молитва, той внасял, изнасял, пренасял гостби и току изръсил: „Тия нашите отчета ще се напият”. Игуменът му направил забележка: „Е, престани, все теб ли ще слушаме?”

Дяконът тогава решил да мълчи и започнал да се обяснява само с жестове. Постепенно всички почнали да го наричат „немият”.

След време в манастира се получило известие от един постник живеещ от четиридесет години в планината, че се чувства зле и моли да дойдат свещеници от манастира да му дадат последно причастие. Тоя ден игуменът бил сам с немия дякон, а в планината живеел лош хайдутин който не давал пиле да прехвръкне, камо ли човек. Игуменът се завайкал, че ще е опасно да ходят, но дяконът се прекръстил и с жестове показал да тръгват – че Господ ще ги пази.

Тръгнали и в пущинака наистина ги пресрещнал разбойникът. Игуменът започнал да го моли да ги допусне до постника за последно причастие, пък на връщане ако иска да ги ограби, ако иска да ги убие. Разбойникът изведнъж се притеснил – този праведен постник четиридесет години живе без грях, а иска изповед и прошка. Какво ли чака неговата душа като е разплакал толкова майки, оставил е вдовици и сираци?.. И той помолил да дойде с тях до светеца-постник. Взели го.

             Като наближили пещерата, игуменът влязъл с причастието, а немият дякон и разбойникът още като надникнали, видяли пещерата пълна с ангели, като архангелите Михаил и Гавраил стоели до раменете на умиращия, а сама света Богородица държала главата му. Разбойникът се хвърлил да целува ръка на постника и го помолил : „Свети отче, помоли Бога да прости душата ми, аз съм разбойник и съм убил много хора!” Постникът обаче отдръпнал ръката си и казал: ”Кой каквото е вършил, за него си е”.  Тогава немият дякон видял как света Богородица и ангелите се разсърдили и отлетели, защото постникът съгрешил в последния си час... а от ада излезли еднокраки дяволи и със зурни и тъпани отнесли душата на постника. Немият дякон дори се разплакал.

Игуменът очевидно не видял нищо, и след като погребали постника, тръгнал обратно. Тогва разбойникът почувствал нещо в себе си и започнал да моли и той за последно причастие. Игуменът отказвал, и му рекъл: „Добре, като съжаляваш за грешня си живот, ела поживей в манастира, ще се молш, ще постш и тогава ще си достоен за последно прчастие”. Но разбойникът настоявал, а и немият дякон настоявал – защото видяли как райските врата се отворили и света Богородица идва към тях с два пъти повече ангели. Игуменът настоявал че е грехота да причасти такъв грешник, ала  немят с жестове казал: „Ако е грехота, грехът му на мене да падне”. Едва игуменът дал на разбойника причастие, и той наистина починал. Света Богородица взела душата му в кърпа и с ангелите радостно отлетели на небето.

Това съвпадение изумило игумена. След като се прибрали той прочел молитва и освободил дякона от обета му да мълчи. Тогава дяконът разказал за своите видения, от които игуменът се разтреперал и казал: „Ето, аз пък нищо от това не видях. Занапред  искам да живея в уединене и молитва /за да се доближа до Справедливия и в последния ни миг Господ/, а ти ще ми служиш и ще ми носиш осветен хляб.”

 Българска народна приказка, записана от Лидия Шишманова