Днес навсякъде може да се чуят упреци за това колко изпуснато и ненадеждно е новото поколение. Как младите нямат уважени е и страх от никого и т.н. Но по децата може да се съди за обществото , което ги е създало, и най-вече за семейната среда. Домът е мястото, от където започва първоначалното опознаване на света и тълкуването на всяко нещо от живота. Каквото децата приемат като ценности и отношение към заобикалящата ги действителност – това и после отразяват с цялото си поведение и светоглед.
Изоставени да се борят сами с предизвикателствата от най-ранна детска възраст, лишени от домашния уют и усещането за единство в семейството , липсата на споделяне и отговорност пред йерархиите в рода – eто кое прави от децата – индивиди без произход, без родова памет –неразбрани и неизслушани, затворени и единаци.
Всичко това е плод на разрушаването на стройната и утвърждавана с векове система на българското патриархално семейство.
Ако ще говорим за децата,то трябва да говорим за семейството.
Ако говорим за семейството,то трябва да говорим за рода.
Ако говорим за рода, то трябва да говорим за народа…
Детето е в центъра на тези концентрични кръгове – тези три огради са щит; и най-малкия пробив, в която и да е от тях, води до сигурен разпад на цялото.
Устояло през тежки времена на робство и войни, българското семейство е успявало да съхранява и възпитава достойни синове, но днес, без външна война, без заплаха от материален враг – то е в много по-голяма опасност. Атакувано е усещането за народ, родът е разпилян и отчужден, семейството е в непрекъсната борба за елементарно оцеляване и оскотява.
Какво може да се направи?
Има ли начин да се разпали тлеещия огън в напуснатото и изстиващо домашно огнище?
И като в онази приказка за царя, които избил всички стари хора в царството,а накрая, в деня на напаст се спасили именно чрез съвета на последния оцелял старец – нека да „попитаме” какво ще ни посъветват древните ни предци.
Какво общество е родило приказки, в които синовете отиват до край земя,за да намерят жива вода, която да излекува болния им баща; или песни за брат,който дава на поробителя да му отреже ръцете и краката, да му извади очите, но да спаси сестра си…
Изследвайки начина на живот и реда в патриархалното българско семейство , първото,което се вижда е,че всички хора са изначално и най-вече отговорни към Свещеният Идеал – към Бог, заради когото не вредят нито на себе си, нито на ближния. И така, сакрален център на дома е домашният иконостас. Точно, както за селото – център е мегданът с църквата.
Наблюдавайки хармонията и реда в природата, с която те са в ежедневен контакт – предците ни са се убедили,че когато всеки е на мястото си и не вреди на другия - това е гаранция за просперитета на всички. Това е и символа на празничното хоро, където всички са като един организъм и никой няма път извън цялото. Разбира се в този общ организъм има много подредена йерархична структура, с която всички са в съгласие. Престъплението срещу единия е престъпление срещу цялата общност. Начело на всички е Бог,а след него глава на рода е Бащата, според свещения пример – Бог-Отец. Сега някои с пренебрежение казват „Дядо Боже” – но за архаичния българин това е почти буквален израз… Най-стария мъж в рода /дядото/ е наричан „Старей” и всички са се покорявали с почти богоговейно отношение на волята му и то без принуда. Но бащите са били Отци,а не снабдители на належащи нужди, или просто доставчици на генетичен материал /извинявам се за крайното изказване,но това е факт в днешно време/.
Много може да се говори за морала , силата и красотата в семейните отношенията на нашите деди, но все пак темата на тази статия е насочена към откриване на практичните и приложими днес модели от това минало. Хубавата новина е ,че има такива принципи и те не са трудни и невъзможни за изпълнение.
Ако трябва да изредя най-важните,то това са те според мен:
- Да се храним заедно.
- Да се трудим заедно.
- Да празнуваме заедно.
- Да пазим и предаваме спомена за достойните роднини .
Да се храним заедно!
Това е основен сплотяващ механизъм в изконното българско семейство. Всяко важно събитие в рода са отбелязва с трапеза и обреден хляб. При раждане, при сватба, при смърт….Не случайно именно хлябът е символ на причастяването и в християнската култура. От латински, думата „компания” има същата етимология – хора, които са яли от един хляб. Пътешественици, преминаващи през земите ни през Средновековието са изумени от странния обичай на българите да посрещат непознатите пришълци с хляб и сол още от стъпването им в границите на селото. Но това на е просто жест на гостоприемство. Хлябът за българина е класификатор за „свое” и „чуждо”, „чисто” и „нечисто”. Поднасяйки на чужденеца от своя хляб – те го допускат в групата си, затова е непростима обида да откажеш от хляба или да го хвърлиш. Хлябът се поднася със сол – като солта има значение със силата си да пречиства и да пази от развала.
Да се храним от една трапеза – това сякаш е някакъв външен обред , но важността,която предците ни му отдават ни задължава да опитаме и да видим резултата. Какво можем да направим днес – поне веднъж през деня може да седнем заедно да се храним. Психолозите твърдят, че дори само докато децата гледат как майката приготвя ястията – това им създава чувството за уют и има благотворно влияние върху душата на детето. Този, на пръв поглед, тривиален акт задейства всички рецептори – зрение, обоняние, вкус, слух ….Хранят се всички сетива на човека – това не е храна само за стомаха.
Да се трудим заедно!
Това е по-трудно изпълнимо сякаш в днешното време,когато всеки поема в своята посока и сам се справя с предизвикателствата на деня си. А вечер, изтощени, членовете на семейството просто се затварят, всеки в своя ъгъл и отново сами преживяват и анализират събитията без да имат сила да понесат и товарите на другите. Явно не може всички да си направим семейни бизнеси и да се трудим заедно. Но поне може да се стремим да сме заедно в постигането на по-значимите цели на семейството – ремонти, обзавеждане, покупки за дома или планиране на почивка и т.н.
Да празнуваме заедно!
Може би това е практика, която в най-голяма степен се е запазила и до днес. Просто трябва да се потърси по-дълбок смисъл в събирането на всички, и да се случи нещо повече от ядене и пиене. Повод за празнуване да не са само рождени дни и официалните празници, но дори и по-малките постижения на членовете от рода и всички да ги насърчават. Да се радват заедно за постигнатите успехи, да се поощрява добрия пример и всяка добра опитност. Организирането на екскурзия или поход в планината може да има невероятен сплотяващ ефект за роднините или приятелите. Далеч от шума на ежедневния водовъртеж и постоянната атака от реклами,телевизия и стрес, се създава предпоставка за пълноценно общуване и споделяне….
Да предаваме спомена за достойните роднини!
От изключителна важност е да се създаде у децата усещането за предисторията им и това ,че са част от една верига . Че това е много важно за българите, открай време, свидетелства и специфичната особеност в именуването. При нас всеки има три имена – Собствено, Бащино и Фамилно… Ето отново образа на онези три щита, за които говорихме в началото. Посланието, което аз разчитам в този обичай е: всеки българин е син на дома си и на рода си. В същия контекст е и обичаят да се кръщава детето на дядо си и да носи като фамилно име - или името на пра-дядото, или име, образувано на базата на друга фамилна особеност, /занаят,родно място,характерен фамилен белег и др./ Има нещо наистина затрогващо в този стремеж да се опази спомена за предците и те да „оживяват” своеобразно в поколенията си. Показателно в този контекст е до каква степен родовото чувство се е обезценило днес – достатъчно е само да се направи статистика на новите имена, които се дават на българчетата.
Аз ще спра дотук и ще оставя на всеки сам да открие още начини за сплотяване на дома и ще се радвам да ги сподели!
автор: Ася Василева
2012г.
http://assiavassileva.blog.bg/lifestyle/2012/05/24/moiat-rod-moia-krepost.958514
Най-древната цивилизация. Най-после я за...
Голямата игра започна: Русия и Китай „пр...
29.05.2012 20:20
... Ще отмъстиш само на своето щастие и на своя Единствен живот. Нашите деди по-добре са го знаели и дори през робство не са губили усещането за Род.
А то не значи "роднините ти да са идеални и да нямате имотни и други спорове. Спорове винаги е имало. Именно за това са били Стареите, Мъдрите хора които да потърсят не законови вратички как да разделят хората, а Божествена мъдрост как да запазят любовта и разбирателството...
