Вероятно нещата са започнали още в началното училище. Когато става ясно, че мога някои неща по-добре от другите – например да рисувам, и да чета гладко. А други – много по-зле, например да рецитирам силно, да тичам, да се боря за топката в игрите и т.н. Също така зле понасях и да ме обиждат и да се запознавам с нови деца. Пълен блокаж. Даже не можех добре да се обидя и разплача публично.

Но докато в забавачката тия проблеми бяха доста пречещи, в училище нещата са канализирани. Повечето време сме в час, тоест има /говорим за 80-те/ тишина и ред, учителите са доволни от мен и ме хвалят и само през някакви си маалки междучасия и в ужасяващите часове по физическо, се вижда, че не се вписвам чак толкова добре..

Както и да е, завършили сме, преживяли определени надежди и разочарования, опити за любов и приятелство … и какво откривам на 40 години? Все още когато някой ме обиди, някой поиска да се възползва от труда ми, а да речем взима по-голяма заплата и има власт, която упражнява късогледо и егоистично… аз наум си казвам нещо от вида „а пък аз съм отличничка”.

Е, не с тия думи, но ако бяха изказани с думи, биха били от вида: „как смееш да ме унижаваш и използваш … аз ако исках... знаеш ли какво можех да завърша, да зная, да правя ??…”

 Ама - не се е случило. Защото освен да ти спори определен материал, трябва да имаш и способността за търпелив труд, пък и за абстрахиране от обидите и подигравките съпътстващи всеки опит за някакви постижения (поне в България). А освен това явно трябва да имаш и своите лични мечти и ВЯРА, а не фалшивата нагласа че „справедливата социалистическа държава ще се погрижи да те насочи къде да реализираш своите таланти”.

А най-вече, трябва да умееш да уважаваш ВСИЧКИ хора, които срещаш по пътя си.. защото те са твои помощници, или поне учители, защото искаме или не, май доста силно ни променят хората, които ни критикуват или нараняват с отношението си за известно време.

 В крайна сметка днес помня много малко от нещата, за които съм получила шестици. Е, имам предположението че все още се уча сравнително бързо, но не може цял живот и да учиш. Ежедневието е работа и – отношения. Мъдрост в отношенията. Усет за другите хора. Уважение към себе си.

... Е, сега поне вече никой не ме преследва с таблицата за ръст и тегло на която никога не отговарях.  Общо взето, временните неща се променят според модата и вятъра. Вечните са в душата. Аз лично съм видяла че моята душа предпочита хора, на които може да разчита, и никога не предпочита хора които „могат добре да решават квадратни уравнения”. Или които са прочели много книги.

 -----------

Пиша този материал с ясното съзнание, че ако се махнат моите „отличнически” способности, не остава кой знае какво, чрез което да заявя за своята „уникална” личност. Но нека! Истината за себе си /след илюзиите, напомнящи на захарен памук/ може да прилича на парченце хляб, но истинско, и все някак човек и с него ще преживее.

В крайна сметка, защо трябва да наричам „качества на личността” способности, които напълно логично се ценят предимно от работодателите? Качествата на личността според мен определят личния ти живот. Без тях, останалите качества могат само да помогнат за по-добра заплата, или … за по-бързо разболяване от работа, зависи как и за какво ще се пребориш…

 

Защото умението ми да изтърпявам всички хора далеч още не значеше че ги уважавам. Едва отскоро спрях и вътрешно да ги наричам идиоти когато постъпват късогледо, уплашено, властно..

Такава ми е местоработата, че в цялата страна се разказват вицове за нея. А аз познавам хората отвътре и дори някак са ми вече мили. Та, крайно време е да преценя че и те едва ли всички са тук от мързел и нямане на други мечти..

Повечето хора далеч не сме това, което МОЖЕМ да сме, и ако не друго , е хубаво да си помагаме един на друг да сме по-спокойни и щастливи.

Ами със сигурност е най-хубаво да учиш и другите на това, което можеш.. а когато няма как, да им даваш, да ги радваш , чрез това което можеш. И то да го правиш хубаво, добре, от сърце.

Темата е любопитна. Важно е да знаеш и можеш. И, разбира се, това не води до лично щастие. Няма общо. Даже моженето повече пасва със самотата. Можещите трудно се вписват в среда на хора, които са им под нивото. А да ги учиш...може да засегнеш самолюбието им, защото те все пак се обичат такива, каквито са, дори глупавички понякога. Не им е лесно на можещите. Трябва двойно да могат, за да прикриват и потискат способностите си, за да могат да общуват и да бъдат част от обществото и от хората, защото, макар и глупави, без тях не може...

Несъзнателно приемаме кой с каква скорост се учи и не се сърдим на това. Яд ме е било на хора които не желаят да научат нещо, понеже трябва да седнат да положат труд. А и защото като го научат, ще се наложи сами вече да си го вършат..

Обществото нещо неглижира труда. Смята се за добро ти да казваш на другите какво да правят и минимално да се напрягаш... а само да получаваш.

Ами, може би, наистина е вярно, че "Няма "не мога", има "не искам"". По мое мнение, всеки има някакви възможности в някакви граници. И предел. Би могъл да разшири някои пак донякъде, но има и непроменими неща. Така че, "глупави" е просто условност, с която се обозначават хората, които в сравнение с наистина можещите, са по-назад с материала, така да го кажем. А по какви причини- мързел или даденост, това е отделен въпрос.