"Някога е било лесно. "Издялано от дърво божество, нито мирише, нито говори". Мислим, че сме надраснали тия времена... ала същевременно забравяме най-важната характеристика на идола. ТОЙ иска жертви.. Изтощителни, безсмислени, кървави жертви.

И какво се оказва тогава? Идолът на страстта често се облича в дрехите на Любовта и иска цялото ни посвещение, бъдеще и възможно щастие докато чезнем по непостижимото и недопустимото.
Идолът на гордостта се облича в дрехите на Отшелника, който еднолично общува с небесата и ни отнема завинаги мъдростта, която можем да получим в общуване с ближните в духовния път.
Идолът на самомнението ни изисква все повече време отдадени на дадени хора или професия, за да се чувстваме съвършени и че всичко в тази сфера постигаме със Своите сили и Своето сърце.

Постоянните и все недостигащи на идола жертви, все по-стесняващото се лично пространство и отпадащи сили могат да ни ориентират, че не сме на прав път; че се отделяме от Божията грижа и присъствие, че не участваме в Неговото дело, а в своето.

Но има още един признак, и той е важен. Когато спрем да забелязваме посвещението, вдъхновението и божията мъдрост у другите; значи идолът ни е внушил че сме уникални и различни - особено добри, умни и грижовни.. никой не ни разбира, само нашият идол ще може подобаващо да ни се отплати, само ТОЙ ... когато обаче му принесем Достатъчно жертви.

Но те никога няма да са достатъчно. Накрая той ще поиска и нас. И ние ще му се дадем - защото отдавна ще сме преценили че не представляваме нещо особено пред НЕГО.."

Да не бъде.