Мислех да не пиша на тази тема, но явно се налага. Защото се поздравихме с много сърдечни жени на този празник, а получих около три разсеяни мъжки поздрава от това че им се мярнах пред очите. И нито едно цветенце, освен от майка ми. И повечето жени бяха така - тъжни, доста тъжни.

Не става дума за цветя, разбира се - те струват пари, особено ако имаш двайсет ранопоставени колежки.  Става дума за две-три думи от сърце. И то от хора, на които иначе не им липсва дар слово, когато имат да те помолят да им свършиш работа или да се оправдаят за нещо...

Да, ние несемейните често мислим „на семейните им е сигурно че са поздравени и уважени”, но и това не е сигурно, хората си знаят как е всъщност положението.

По-скоро интересното е, че и семейните, и свободните мъже явно са в една от двете крайности: „Този празник е съвсем формален за мен, защо да го натрапвам на жените като поздрав” или втори вариант: „Жените са толкова чувствителни, някоя ще си помисли, че я обичам, ако я поздравя”. И си мълчат. (Пропуснах третия вариант, горделивите, които не са в състояние да окажат почит на жена, освен ако смятат да я използват за нещо. )

С малки изключения - мъжът май мисли как ще се почувства ТОЙ, ако поздрави някоя жена на този ден, а не как се чувства една напълно незабелязана на този ден жена! Която иначе през цялата година не забравя да е нежна, да търпи, да работи, ако и често да е на студено в душата си...

Не знам. Явно хората го приемат като досадно задължение. Или осми март отдавна не е "ден на жената", а е само ден на съпругата, ден на майката, ден на дъщерята /евентуално/? И дотам.

Защо тогава „очакваме”? Защото тъкмо си изтърпял без поздрав Свети Валентин и си казваш, добре нека е само на влюбените, на младите най-вече. Изтърпял си без нечии поздрави Коледа, нека е семеен празник. А Първа пролет така или иначе вече тотално се забрави... Не знам? Очакваме си нещичко. Уважение, това очакваме. Мъничко признание и топлота.

Възможностите да ти пратят цвете на скайпа или фейса са безплатни. Но никой не се възползва. Колкото по-лесно стана общуването, толкова повече хората не желаят да си отворят сърцето да помислят за друг, освен за Себе си, за Своето, за Своите.

Това според мен е така, защото не е въпросът до технологии, и никога не е бил до това. А е до Обиталището. Обиталището Божие в нас запустява. Огнището загасва. Настанява се там божеството на Егоизма, което е подхранвано от рекламната индустрия и само казва „дай”.

Ех, може би и очакванията да получим внимание по празници са също плод на рекламната индустрия...

Затова, гледам да не обвинявам, а да Давам. Много по-възрастни или сами жени, поздравих. Пресадих две занемарени цветя, които от години също са невидими в общия коридор на службата. Може би никой колега няма да забележи, но цветята ще го усетят и ще спят щастливи  и поляти тази вечер.

И още, знаете ли - женските думи "хващат". Благословиите, които получихме една от друга, ще  хванат място! А някои хора просто пропуснаха да бъдат благословени от нас, Жените - любовта и кръвта на човечеството. 

че двете цветя не са важни, ще кажа че корените им и почвата се бяха "спекли" до камък. Може би десет години не бяха пипани. Листата им бяха безцветни, влачещи се...

.. а иначе цъфтят и ни радват. "Коледарчета" им казват, розовочервени.