Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.02.2017 10:32 - ТЪРЖЕСТВЕНО РИДАНИЕ
Автор: lyuliak Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1983 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 15.02.2017 07:49

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Един пенсиониран колега внезапно си отиде. Месец преди него, друг. Бяха обичани хора. Макар и фалшива държавна институция, очаквах, че ще идем, както се правеше преди години, ще поднесем нещо от колектива… В един момент осъзнах, че не просто доста хора се пазят от тежкото преживяване на смъртта, а и че инерцията ни е подхванала дотолкова, че дори не отчитаме че един идва, а друг си отива. Това отдавна личеше с новите колеги, които идват и просто „ги хвърлят“ в една стая, без тържествени обяснения. Пенсионерите „просто един ден изчезват“, без никой да ги изпрати.

„Машината“, „системата“, „матрицата“, за която се правят все повече филми на ръба на фантастиката, навлиза трайно и безцеремонно в живота ни! Колко добре е описано това във филма „Пазителят“, където на обществото е забранена скръбта и паметта по починалите, а също и любовта… В някои западни страни ритуалите по погребването и прощаването с хората стават все по-виртуални.

За пръв път аз положих усилие да спра инерцията. Организирах поне някои да изпратим човека. Направих му некролог и го залепих в службата. Без да съм остаряла, изведнъж с нови очи погледнах на богатите български погребални обичаи, които са целели не толкова да осигурят на починалия по-добро място на небето (народът ни достатъчно добре е разбирал, че това зависи от делата на самия човек приживе и от огромната Божия милост в съдния ден), колкото да свалят небесния образ на тази велика тайна на земни места.


Извършвайки определени правила, нашите деди са съучаствали на ангелските сили в приемането на една душа в небесните селения, и в предпазване на душите на близките от прекомерна скръб и преждевременно напускане на мястото в рода и обществото. Известен е например обичаят, когато почине близначе, друго дете да се побратими с осиротялото му братче, за да запълни силно болезнената липса.


Обичаите на помен и възпоминание са създадени не за друго, а за да усетят живите, че делото, характерът и близостта на починалия са оставили своя отпечатък в околния свят. Това ни подсеща за важността на всеки наш ден, който имаме още сред близките си – какъв отпечатък ще оставим? Също така правилото „за умрелите или добро, или нищо“ ни възпитава в усещането за вечност, където винаги всички са живи. Привидната неспособност на един човек да се защити от клеветите, защото вече не е телесно между нас, не е причина живите да си присвояват правото на съдии, още повече че човекът вече се е изправил пред вечния Съдия. И ние трябва да помним, че не знаем кога този момент ще дойде и за нас.


Хората са спрели да извършват старинните обичаи не толкова „защото властта ги е забранявала“, а по-скоро когато са спрели да осъзнават смисъла им. Заради тази забрава е станала възможна такава формална и бездуховна власт, каквато ни залива вече под нова форма, уж не „тоталитарна“. Всъщност, макар фалшиво, дори тоталитарната власт въздигаше паметта на починалите си герои. Утеха е, че в наши дни не от властта, а от самия народ идват инициативи за издигане на паметници на достойни българи, което показва, че дълбоко в народната душа истинското не иска да умира и да бъде претопено.


„Прогласете пост, свикайте тържествено събрание, повдигнете ридание…“ са казвали древните народи. Риданието и празникът са били общи събития. Загубата е била и раждане. Падналият знаменосец в нашата войска е събуждал смелост у още десет, които да поемат знамето му.


Скръб, памет и обич, са три духовни съставки, без които не можем да вървим напред. Усещането, че не си сам, всъщност ти дава сили да понесеш и скръбта. Усещането, че няма да бъдеш забравен, ти дава сили да понесеш промяната. Вместо да се пазим от съставките на душата си, ние трябва да ги освободим. Другото е празнота и депресия, които довеждат безумия и жестокост.


Не искам да обвинявам никого, когато не видя в него сила за състрадание и съпричастност. Зная го от опит - обикновено такива хора отдавна не са плакали и за себе си. Повярвали са, че „няма пред кого“, че точно за тях няма помощ, затова трябва да станат корави и да се затворят. Но за всяко дърво, и за всяка душа, периодично идва пролетта. Идва новият шанс в живота, идва Възкресение.


Заповядайте в дискусионна група "Между редовете"!

image



Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. marrta - Скръб, памет и обич...
09.02.2017 09:44
напълно съм съгласна, много ме притеснява това пренасяне на ритуалите във виртуала, това привидно съчувствие, това емиотикон-празнуване и най-вече това оплакване на мъртви познати и непознати във фейсбук * най-вече

гледам тези два дни филми за Параджанов, той има такова отношение към ритуала, което рядко се среща - стори ми се в темата -
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lyuliak
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1212298
Постинги: 706
Коментари: 605
Гласове: 1552
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031