"Некръстени дни“, „мръсни дни“, „погани дни“ народът ни нарича дните между двата светли празника Рождество Христово и Богоявление. Защо е това странно название, и защо по нашите земи са били изпълнявани толкова обичаи, за да преминат безопасно тия дванадесет дена? Етнографите от края на деветнадесети век, а понякога и през двадесети все още са записвали реални истории на хора, повредени от зли сили в тия времена, така че нещата са били колкото символични, толкова и реални!

Воюващите за доброто коледари, сурвакари и русалии, маскарадните игри, ходенето вечер със светило и заключването на домочадието, когато слънцето се скрие, показват концентрация на вниманието върху нещо много съществено за душите. 

Най напред трябва да разбираме, че както всички народни обичаи, и този е само проекция на нещо, което ние преживяваме всеки ден, и има нужда всеки ден да се пазим от него. Какво е то?

В последните години се наблюдава сравнително голям интерес към езическите практики, в контраст с инертното снизходително пренебрежение към християнството. 

Ала Рождеството на Божия син и Богоявление – кръщението Му в река Йордан, са два християнски празника, затова ключа към наглед „езическите“ зимни обичаи трябва да търсим именно в Светото писание.  

Реално за разбиращия българин „езическите практики“ (тоест, неописаните в Библията обичаи/1/) са били само една образна реч, за да се утвърди християнската му ценностна система и да бъдат въвлечени всички сили и сетива за потапянето на човека в правилното и благословеното. 

Днес сме свикнали да гледаме за доброто по телевизията, ала да целуваш ръка на стария стопанин, или да се поклониш пред осветения хляб е нещо, което изисква и отношение в душата ти. Именно тия практики са възпитавали будно, борбено и силно поколение. 

Какво се е спазвало в „мръсните“ дни? Най-вече, не са миели и перяли. Водата не е била „кръстена“. Тоест, видно е, че едва потапянето на Христос в река Йордан, и започването на неговото служение като Спасител на човечеството е моментът, когато водата се освещава и всяка зла сила побягва надалеч от Присъствието Господно. И по-точно, от присъствието на Кръста Господен, който се хвърля от свещеника  в реки и водоизточници. 

Ако и Христос с право да е наричан Благият, Учителят, Изцелителят, Слънцето на душите ни (и в църквите се изобразява с лъчи и ореол), Неговият знак по цял свят е кръстът. Кръстът, символ на Неговото страдание и жертва. Затова изцеряващият момент на зимните празници е именно Посвещението за това служение.

Ако си спомняме, още от Рождението на Христос земните власти започват гонение срещу Него, и понеже мъдреците не издават къде се е родил, цар Ирод изпраща войници да избият хиляди малки деца из областта Витлеем.  По същия начин можем да наблюдаваме, как всяко добро намерение у нас самите, или у наши близки и колеги веднага е атакувано от десетки „алтернативни предложения“ или просто присмех.

Дали това е случайно? Ще бъдем наивни, ако мислим така… Живеем във век на депресиите и психичните заболявания именно защото като цяло отказваме да видим духовния свят. Оттам влизат много неща в нашия, но ние не излизаме да разпознаем дали е чист източника им!  

Друго нещо, което се твърди за „мръсните дни“ е, че в този период не е добре да се зачева дете. Вместо да се „поотпуснат по празниците“, нашите прадеди нито са били с жените си, нито са правили сватби в тия най-празнични, и наглед свободни от селска работа дни. Защо им е било да го спазват?

Както пише св. Ап. Йоан: „В началото бе Словото“, и всяко нещо най-напред е изречено Божествено слово. Както новороденото дете, така и всяка наша идея и намерение най-напред е една мисъл-слово. И за да си обясним причината за поговорката „Няма ненаказано добро“ трябва да осъзнаем, че „некръстеното добро“ действително е обречено на провал. Добрите ни намерения, неосветени от Божията мъдрост и съвет; „смелите ни мечти“ непосветени на общото благо, като правило биват яхвани от сили, които ни изпиват енергията, и накрая ни поробват или за пореден път ни захвърлят разочаровани и наранени. Затова дисциплината, която дядовците ни са имали в новогодишните празници е заквасвала цялостното им поведение и себевласт в много други отношения, избори и дела. 

Няма да се спирам на коледарските и сурвакарските обичаи, нито на тайнствените обреди на русалиите, защото за тях е писано и тепърва много ще се пише. Достатъчно е да се замислим, че тия обичаи са мъжки, и силно напомнят на едно сериозно воюване, дори до кръв и до смърт – за опазването и благославянето на Рода!

  Един по-малко известен обичай, изпълняват през „поганите дни“ в Източна България и беломорска Тракия, е „Стопан“ или „Наместник“. Родът се е събирал и е призовавал за закрила някой от достойните си прадеди (за който се е знаело, че е свирел или пеел добре, бил е юнак, свещеник или учител). Там, където е бил загубен споменът за достойни прадеди, като закрилник се е призовавал избран от рода християнски светец. Този обичай с голяма сила ни препраща към почитта към тракийските Хероси, чиито хиляди оброчни плочи още се намират из България. Препраща ни дори към тракийския праотец Орфей, чието „пеене и свирене“ е било такова, че е покорявало животинските същности в човек и природа...

Най-хубавото в този обичай сякаш е близостта на хората с техния Стопан. Усещането, че всеки от нас може да живее така, че един ден да бъде духовен Стопан и Херос, предполага една много по-голяма отговорност от това само да величаем достойните светци от календара, като въздишаме „днес няма такива хора“…

А чий наместник е бил този Стопан? Божий наместник. Както и днес, молитвите към светиите за застъпничество пред Бога, напомнят за застъпническите молитви  на Мойсей за коравовратния народ, който Бог изведе от пустинята. 

За Стопанина на рода се е правила и  символична трапеза. Така и ние трябва да храним със своето време и внимание достойните примери от нашето и народното ни минало, за да могат те на невидими места действително да се застъпват за нашите борби, желания, съкровени стремежи. Тогава няма да има у нас неща неосветени, беззащитни, некръстени.  И за този, който знае какво чака, небето на Йордановден наистина ще се отвори. За да слезе Духът. 



------------------- 

/1/В Новия завет не са описани в детайли никакви обичаи освен седемте църковни тайнства, ала е видно, че Христос и учениците Му почитат празниците и добрите практики на народите, където пребивават. 
Както пише св. Ап. Павел до християните във Филипи (Пловдив) : „И най-после, братя, всичко, що е истинно, що е честно, що е праведно, що е любезно, що е благодатно - ако има нещо добродетелно, и ако има нещо похвално, това зачитайте.“

https://www/watch?v=YPjwB9rD3aM