Дори най-свободолюбивите си имат граници в живота, които спазват.. Така им диктува вътрешният глас. Същевременно, наскоро видях да се разпространява мисъл от вида „- Ние сами си правим живота труден... - Липсва ли ти някой?  - Ами обади му се. - Обижда ли те някой? - Ами кажи му го. - Не си сигурен какво изпитва другият? - Ами попитай го. - Дразни те работата? - Ами смени я....”

Хубава мисъл, копира се от стена на стена във Фейсбук, но бихме ли я последвали реално? Реално - не, защото примерно в живота ни има хора, за които тази спонтанна реакция вероятно ще е обидна или дори вредна. Или казано с други думи, „ще постъпим неприлично”.

 Не-прилично? Не-приличащо на кого? У всички нас е заложен стремежът да Приличаме, да се уподобяваме на един Еталон.. който някои наричат „Божий образ и подобие”, а други биха нарекли „Истинският ми Аз”.. макар че за мен противоречие няма, защото вярвам, че истинският благороден Аз е това, което Бог е заложил в мене.

 Всъщност даваме ли си сметка, че бихме могли да опознаем Бога дори само като проследим своите усещания за неприлично?

Неприлично е да ограбиш друг човек от имуществото му, от чувствата на любимия до него, от надеждата му... защото и Господ Исус не го правеше, а напротив - даваше там, където липсваха радост, здраве и хляб.

Неприлично е да крещиш на улицата, да се караш с някого пред хората, да се смееш силно в библиотеката... Господ също е казал, че не иска хората да носят повече товар (дори емоционален), отколкото могат да понесат. Той знае, че повечето от нас едва носят своя товар...

Неприлично е да цапаш, да пренебрегваш труда на другите, да рушиш... Господ също съгражда и очиства, и сигурно целият ни стремеж към Красотата е отглас от копнежа по напуснатата Изначална Райска градина.

 Но ще се върна на по-горната мисъл. В нея, може би, донякъде има истина...

Защото идеята е да се съборят стените на навика да не изявяваме какво е в нас. Какво, ако рязко заявим постоянната си мисъл за някого, болката си за него, липсата си от общуване с него, или омразата и гнева си? Страх ни е да не пожънем прекалено рязък резултат? Да, но пък рязко ще се зарадваме, или рязко ще се излекуваме от неизказаната емоция, която тлее в нас месеци, понякога и години, и бавно ни руши.

Да, заради тлеещите затворени емоции ние ставаме все по-изтощени, нямаме желание за общуване, и се оправдаваме, че е от работа или от възрастта. Но стига една глътка сбъдната мечта на душата, един час свобода в разговор с приятел и се изпълваме с неподозирана енергия, която отрича тия наши оправдания!

 Е, ако сме съвсем сигурни какъв лош резултат ще пожънем, явявайки някоя своя емоция, наистина по-Прилично ми се струва да не притесняваме с нея и другите. Но пък да не нараняваме и себе си! Щом нещо отдавна тлее вътре в нас, защото е не-прилично да го изнесем да гори отвън пред всички, сигурно е по-добре в един момент да го угасим.

 ...Има обаче неизказани емоции, които пораждат Размисъл, Творчество, Разбиране и Молитва. Те движат вътрешния ми човек към развитие, и дори за много пари не бих се лишила от тия часове на сълзи и промяна.