Ние не сме се научили да обичаме дори своите приятели.

Още по-малко: ние не сме се научили да обичаме дори самите себе си.

Как да обичаме своите неприятели? Христовите думи за любовта към неприятеля, ето, още летят по света от уста на уста, но още не може да се намери път от устата към сърцето.

Ние не обичаме своите неприятели. Нима това не е очевидно, без доказателства? Ние обичаме само онези, които нас обичат, заемаме само на онези, които могат да ни върнат и правим добро само на онези, които могат да ни се отплатят двойно.

Ние обичаме себе си и своите приятели. Ние обичаме своите близки, своите най-близки, в буквалния смисъл на думата. Нашите далечни са далеч от нашата любов. Нашето сърце се прилепя за онова, за което и очите ни. Нашите очи са пътеводител за сърцето ни.

Ние само сме си мислели, че обичаме себе си и приятелите си. Ние се заблуждаваме в това; защото себичността наричаме любов към себе си, а любезността – любов към своите приятели. В действителност ние не обичаме нито себе си, нито своите приятели, също както и своите неприятели.

Защото в онова, което ние наричаме любов, няма най-важните елементи на любовта. А тези елементи са: познание, почит и жертване…

Познаването на себе си и на приятелите си е първият елемент на възвишената и светла Божествена любов. …

Най-важните въпроси, на които един млад човек трябва да си отговори правилно, за да опознае себе си, за да бъде целият му бъдещ живот правилен и здрав са:

- Кой съм аз? - Какъв съм аз? - За какво съм аз?

Не всеки човек може да се посвети на философията. Но едно зрънце философия е нужно на всеки човешки живот, както храната.

Схване ли човек своето битие като производно от случайно развълнувана материя, като безсмислена, безцелна игра на елементи, той би имал най-ниското понятие за себе си и за своето предназначение. А от величината на представата за себе си, зависи големината на идеалите на човека, големината на мислите, чувствата и делата му. Схване ли, обаче, човек своето битие като резултат и продължение на една художествена предпоставка и творческа общовселенска мъдрост, той тогава ще има най-високо понятие, подчинено на знанието за Бог.

……..

Много, пре-много са онези, които не знаят нито кои са, нито какви са, нито защо са, а говорят за любов към себе си. Много и пре-много са онези, които не са намерили себе си, но са се обикнали. Те обичат своето въображение, а не себе си. Измамата им е сладка, нея обичат, а не себе си. Много са онези, които правят грънци, а мислят себе си за ваятели. Много са онези, които са станали държавници, а е трябвало да бъдат търговци. Всички те говорят за любов към своите неприятели докато, между другото, все още себе си не обичат, защото не са се познали, нито са намерили най-доброто в себе си. Тяхната любов е лъжлива, защото се отнася до лъжата в тях. Когато грънчарят обича ваятеля в себе си, неговата любов е лъжа.

А когато обича лъжливо себе си, лъжливо обича и своите приятели. А чиято любов е лъжлива към себе си и към приятелите си, неговата любов е два пъти по-лъжлива към неприятелите.

Но не само познанието прави любовта възвишена и свята. Чрез познанието трябва да се стигне до почитта, вторият главен елемент на достойната любов.

Човек трябва да умее да почита себе си и приятелите си. Не може човек да почита злото у себе си; и разбойникът знае, че само доброто е за почитане. Все пак не може човек да почита доброто в себе си, ако не е осъзнал какво е, и къде у него се намира то. Познанието е основа за почитта.

Някой имал нива, която никога не могъл да почисти достатъчно от тръните. "Докога ще се боря с тези проклети тръни?" – казал стопанинът и намразил нивата си. С досада копаел един ден на нивата, независимо от тръните и плевелите, докато мотиката не издрънчала на скала и отскочила. Ядът на домакина към немилата му земя още повече пораснал. Но когато разбрал, че скалите под тръните са богати на сребро, минали му и яда, и омразата. И започнал стопанинът да цени трънливата нива повече от останалите си ниви, заради среброто, което било в нея. Така и един човек може да погледне на себе си като на нива от тръни. Все пак той може да обича себе си, макар тази любов към себе си да е примесена със себепрезрение. Той може да се хвали пред хората, но в самота сам на себе си ще бъде отвратителен, защото знае, че е лъгал хората и знае, че лъже и себе си, обичайки у себе си онова, което не е за любов. Той не може да обича себе си, защото не може да намери причина за това в себе си, не е намерил сребърната жилка в трънака на душата си.

Така и любовта към приятелите си, ако не е основана на почит, както и познание, бързо се превръща в презрение и отвращение.

Колко малко е сред нас правилната, идеалната любов между приятели.

В повечето случаи приятелството не е основано на сродност в душите, на познание и почит, а на себична симпатия и на себично сметкаджийство.

…. По-добре е човек да живее без приятели, отколкото с приятели, които не може да почита. Живот с приятели, които човек не може да почита, това е пързаляне по поледица, която води в пропаст. На поледицата децата се хващат за ръце и се влекат едно друго, за да се пързалят по-бързи и по-лесно. И приятелството без почит е такова пързаляне по леда, което никога не завършва по друг начин, освен с пропадане.

Третият елемент на възвишената и светла любов е жертването. Любовта е олтар, на който винаги трябва да се върши жертвоприношение. Любовта е божество, което иска винаги пред лицето му да гори жертва, за да се види то отново в светлина. Истинската любов, Божествената любов се отнася винаги към онова, което е най-добро у човека. Ако аз обичам своето въображение, то моята любов е лъжа. Ако аз обичам Бог заради даровете на литургията, моята любов е лъжа. Ако наистина обичам лъжата, за нея трябва да пожертвам истината, защото и лъжливата любов търси жертва. Онзи, който обича своята суета, жертва за нея разума си; а който обича тялото си, жертва му душата, и който обича клюките, жертва за тях честта. И обратно: който обича разума, жертва суетата, и който обича душата, ще пожертва за нея тялото, и който обича честта, ще пожертва клюкаренето.

И любовта към приятелите струва скъпо. Аз говоря за истинната, Божествена любов. Да помагаш на приятеля в добро и да търсиш неговата помощ за добро – само това се нарича истинска приятелска любов. Аз искам приятел не за това той да ласкае моите слабости, да търпи и оправдава моите грешки, а за това да ме поправя в зло и да ми подражава в доброто. Такова приятелство е чистилище, в което човек се чисти от грубите и низки навици и склонности. Приятелството е по-нужно на душата, отколкото на тялото. В тъга споменът за приятеля довява ведрина на лицето. В търпението - да видиш приятел е облекчение. На смъртната постеля присъствието на приятелите разкрасява лицето на смъртта. Приятелството е винаги животворния дъх на ангел, който ни изпраща в живота, който ни вдига, когато паднем и обнадеждава, когато изнемогнем.

Каквато любов към приятелите предлага един човек, такива приятели ще намери. Всеки има такива приятели, каквито заслужава. Според вида и големината на жертвата се намират и приятелите. Аз трябва да се откажа от всичко низко, за да мога да имам за приятел онзи, чиято душевна висота обичам. И трябва да се откажа от себичността, за да обичам несебичен приятел. И трябва да се откажа от грубостта, обичайки благороден приятел.

Приятелството е едно школуване. Каквото е приятелството, такова е и школуването. Понякога приятелството издига към небето, понякога то влече към пъкъла. Приятелства, които означават заговор срещу доброто има много. Такива приятелства се срещат много в нашите среди. Сприятеляват се хора, които нито се познават, нито се почитат, нито се жертват един за друг. Сприятеляват се хора с различни души, не заради душите, но заради придобивката. Сприятеляват се хора с различни принципи, но не заради принципите, а заради забогатяването. Заради концесията, заради плячката и кражбата!

Често временно се наричат приятели и онези, които от дълбината на душите си се презират. Усмихват се един на друг често онези, които с усмивките си изливат омразата си един против друг. Ах, тези приятелски усмивки! Те често означават завеса над пъкъла. Сприятеляват се често хора от самота, от страх един от друг, често от суета, често от досада. Това е временно и сметкаджийско приятелство – най-големият плевел, който расте на земята и най-големият човешки срам!

Чудно ли е тогава, че хората не обичат своите неприятели, когато, ето, още не умеят да обичат приятелите си? Чудно ли е, че детето, което още не знае азбуката, не може да чете книги? Как ще обича човек своя далечен, когато не се е научил да обича дори своя най-близък? …  

Първо идва любовта към себе си, после любовта към приятелите си, после любов към неприятелите си, после и любов към Бога. Христос е взел любовта към Себе Си, като мерило за любовта към хората и към Бога. "Както обичаш самия себе си" - говори Христос. …

Но ще дойде едно по-добро време, когато хората ще се обичат повече с дух и истина, и ще се обичат заради духа и истината. Когато истинската любов ще бъде толкова, колкото сега е лъжливата любов.

Ще дойде време, когато приятел на приятеля ще бъде свещеник и изповедник, а не само съюзник за добиване на богатство и живеене на този свят.

Ще дойде време, когато приятел на приятеля ще бъде утешител и лекар, а не измамник и разорител на душата.

Когато дойде това време, тогава ще започне и любовта между хората. И колкото и далеч да е това време, то идва и ще дойде.

Любовта, с която хората сега обичат, води до самоубийство. Но когато дойде онова време, ще дойде с него и любовта, която довежда живота.

Още не е дошло време за любов към неприятелите, защото още не е изпълнена повелята за любов към приятелите. Но ще се изпълни и едната, и другата повеля, защото нито една не е човешка, но Божия. А Божията не може да остане неизпълнена.

… Нека да е слава на Него във висините и Неговата светлост с нас в низините!”

извадки от книгата на Св. Николай Велимирович „Над греха и смъртта”