Повечето ми познати биха казали или че религиозните празници са остарели бабини-деветини, или че те пазят националното ни самосъзнание, защото ей-тъй-на случили сме се православни и най-добре всеки народ да си пази неговите традиции, защото си е свикнал с това (т.е. – новото е опасно, защото не се знае какво крие).
Това ме накара да се замисля дали наистина формалното спазване на обреди, които не разбираме, е „безопасно“ за нас? (Нима това не е форма на идолопоклонство?) И доколко да отхвърляме новото? Замислих се, че когато се е случило истинското Благовестие (ако приемем, че то наистина се е случило), е изглеждало като „абсолютна новост“ и далеч по-опасно за нравите и традициите. Според евангелския цитат самата Мария се е „смутила“ от поздрава на ангела, защото в нейния ум е нямало идея, нито представа как такова нечувано нещо може да се случи – тя да зачене без мъж, а по-нататък идва и още по-шокиращото: Да се роди човек, който да бъде бог – „Син на Всевишния“.
За да надзърнем поне малко в посланието на празника, реших да разгледам, така да се каже, някои от основните „тагове“ в сцената – задължителните елементи на иконографията, рисувани в иконите и стенописите на Благовещение.
Основните действащи лица са две – Дева Мария, символът на човешката душа (и също така на човешката раса в цялост), и архангел Гавриил, пратеник на Духовното Царство. За тези чинове тук няма да говоря. Ще засегна много по-малко известните, но любопитни и значими подробности от обстановката.
Един такъв детайл е, че винаги има „портал“ – винаги се изобразява вход, между някакъв външен свят и дома. Може да бъде врата или прозорец, които са отворени, а понякога и цяла колонада. Това не е случайно! Това е „код“, че чрез Мария божественият свят се свързва с човешкия, невидимият свят – с видимия. Тя самата става „вход“ на отвъдно, святото (в смисъл на „отделено от човешкия свят“) Слово, което идва да се материализира. В задълбочената теология Христос е преди всичко Словото, сътворило света, а не просто човек с по-необичайни дарби. 
Едно от имената Му – „Верният Амин“, е познато за посветените по нашите земи още от предновозаветната традиция и означава„Идващият-в-битие“, „Истинният“ (в смисъл на дълбока, скрита истина), “Непознатият-все-още-Бог“ (както Ап. Павел Го нарича в проповедта си към атиняните). Т.е. благовещението внася нещо от света на небитието в света на битието. Сътворява се в човешкия свят Слово „скритото от преди създанието на света“. И това е един човек. Нов вид човек, съвършен, „единосъщ“ със самия Бог.
Но „всичко ново е добре забравеното старо“. Това е образът, по който Адам и Ева са били създадени, преди да вкусят от прословутото дърво и да „преминат“ в този свят. Христос е „несъгрешилият Адам“. Затова в иконите много често се вписват символи, намекващи за изгубеното измерение – Райската градина. Изобразяват се поляни с красиви цветя, палми, плодни дървета, пауни около фонтан, символизиращ „извора на вечния живот“ (в някои от северните страни – лебеди около река). В много от стенописите, в това външно пространство е изобразен Бог-Отец, но без да се акцентира, а често ги има и самите Адам и Ева как напускат Райската градина. Този „изгубен свят“ е винаги „външен“ спрямо Мария. Един бял гълъб (образ на Светия Дух) идва от него и внася „райската благодат“ в дома, т.е. „вътрешния“ за Мария свят, „нейния“ свят, на който тя е стопанка.
Давам си сметка, че за съвременния човек „райска благодат“ звучи по-скоро като „спокойствие“ и „душевен комфорт“ по време на медитация. За предците ни обаче далеч не е било това (или поне не само това). В народните чествания на Благовец са се палели огньове, помитали са се дворовете и са се гонили змиите. Останало е вярването, че на този ден всички рани заздравяват и отровата губи силата си. Защо?
Благо-вестието, т.е. идването на доброто Слово, заменя „змийското“ слово, проникнало в човека (т.е. изопачената, нездрава представа за света), с първоначалната „матрица“ и знание (което е скрито в самата личност на Христос).



Във връзка с този факт много често Девата е изобразявана да държи в ръка книга или свитък – знак на това, че тя е изучавала светите писания и Божия закон и така е „изписала“ в ума и сърцето си идеи и думи, които са привлекли небесните сили, понеже „подобното се привлича от подобното“. Този детайл е свързан с малкото битови подробности, които се знаят от житието й.

Друг подобен е, че е тъчала и бродирала завеси и покривки за храма в Назарет. Оттам идва символът навретено, хурка или совалка за стан (а понякога и цял стан, както е в известната сцена на Леонардо да Винчи), който в някои икони замества или съпътства книгата, т.е. тя е „изтъкала“ в душата си красива „тъкан“, чрез която е станала „избраница“ на Духа: „Благословена си ти между жените!“
Какво ни ползва цялата тази символика? Най-малкото ще ни накара да се замислим, какви образи, мисли и идеи решаваме да пуснем в себе си и да приемем за свои, какъв „текст“ изписваме в нашия вътрешен свят – „спасителен“ или „отровен“, възхитителен или уродлив. Защото може това да привлечем, да дойде в битие.

Автор: Бистра Трупчева