Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.05.2016 15:26 - Една майка
Автор: lyuliak Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 695 Коментари: 0 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Петко Рачев Славейков, авторът на „Изворът на белоногата“

МАЙКА МИ

… Тя била от селото Вишевград. Останала рано сираче без баща. Майка й се оженила после в Михалци, та затуй тя дошла в Търново, та станала слугиня. Живяла ли е на друго място и да е живяла, аз нищо не помня, но на последно време седяла у Танас Лавдата, който на онова време държал слугини като храненици и ги женел.

У него като седяла тя, вече мома, и баща ми по онова време ерген – казанджия, свободен и природно жив и закачлив, обичал да се закача с момите. Де е бил ходил веднъж и като се връщал, срещнал майка ми с кръга на рамо; носела пити на фурната да се пекат. Научен да се закача с момите, той не се стърпял да закачи и нея и какво да й направи – отлага си калпака, та го удря пред краката й на улицата да тупне и повиква: “Куку, Доне!” Това го направил той нарочно да я уплаши и, разбира се, и да чуй от нея обикновените сръдни, глъчки, клетви като от другите момичета, в което се е заключавало по онова време задирянето. Но колко останал смаян, казваше той, като наместо това чува от нея леко едно и деликатно подсещане с тези думи: - Рачо, Рачо, Господ добър ум да ти даде! А че засрами се бре, свършен ерген си станал, пък още като дете ходиш, та лудуваш.

Това деяние подействало на него като на апостол Павел видението, като отивал в Дамаск – той отведнъж се вразумил. Отишел си на дюкяна и цяла нощ, не заспал от мисъл: “Какво момиче! Толкоз моми съм видял и съм се закачал, и ни от една не съм чул таквиз разумни думи, ами една ще хване да се сърди, да вика, да кълне, друга ще се присмива или ще се зевзеклендисва, ще се заяжда или ще се спре пък тя да се закача с други някои думи.”

- Таз нощ – казваше той – мойта съдба се реши. Ако ще търся жена, такваз жена да взема, да ме научи на ум и да не ми се кара за нищо и за никакво. Така съгледал той, харесал и пратил да иска майка ми. Види се, баща ми не мислил отрано да се жени тъй скоро и нищо нямал приготвено – ни къща, ни пари за сватба. Той се срамувал от най-напред даже да я поиска от роднините й, но осмелил се най-напред на нея да предложи и да я попита ще го вземе ли.

Нейните умни забележки, свестни и смислени думи и заедно с тях неотказването й да го вземе още повече убедили баща ми и той направил всичко, както тя го поучила – пратил да я иска и дали му я. Те работили и двамата и полека-лека си сбирали покъщнина, колкото можели, и гледали да се сдобият с една къщица. Но настават усилни години. Пред настъпващата война между Турция и Русия на 1828 казанджийският занаят дошъл в застой; търговците не можели да ходят по къра, не идели да купуват стока, майсторите казанджии не работели да изкарват стока, че нямало кому да я продават. Войната се започнала, времената били размирни, казанджйството съвсем престанало. Майсторите разпуснали калфи и чираци.

Баща ми останал без работа; какво да прави той с жена и три деца и четвърто на път, като нямал пари от днес за утре! Той се чудел какво да прави, ходел, обикалял и недоумявал какво да захване.

Ходел при девера си, там надувал закланите овци и той му давал кога дроб, кога крака, кога глава, та си нахранвал с месце къщата, а майка ми предяла, тъчала на комшийките си за ока брашно, та внасяла в къща да нахранят себе си и гладните си три деца.

Една вечер той си дошъл без нищо отвън и тя, оттук да заеме, оттам да заеме, върнала се празна. Замръкнали гладни децата, заплакали за хляб. Баща ми се захлупил на една страна и взел да плаче; какво ще си прави той, като занаятът не върви, а децата искат хляб.

Майка ми се сетила за малко леща, що имало от някога си останала в една кратунка, наклала огъня да я тури да ври, прибрала децата наоколо си, та ги залъгала да чакат как ще уври лещата, че ще ядат, докато заспали… Турнала ги на местата им. Тогаз се обръща към баща ми, като го мислила, че и той заспал, но колко останала зачудена, като го побутнала и видяла, че той плакал и още плаче.

- Боже, боже, а бе, Рачо, ти си чуден бре, а че защо си седнал, та плачеш като жена! - А бе, Донке, мога ли да не плача, другото както и да е, ами хляб де ще им вземем. Що се молих на майстора поне малко пари да ми даде за хляб да им взема за тоз вечер. Не ми прие молбата, хем не ми е и доплатил... Какво ще правим ний с тез дечица... другото както и да е, ами хляб де ще им вземем? Те ще умрат гладни... - Няма да умрат, доде сме живи ний. Ний сме здрави, ръце имаме, а хорската работа не се е свършила и няма да се свърши; да търсим, да намерим работа. - А че де ще я търсим и как ще я намерим, а то аз ще работя, за двама ще работя и за трима ще работя, сал да не останат децата ми гладни, ами де я работата?

- Утре ще намерим работа. Сега да се помъчим да заспим, че жив е Господ за утре. - На сутринта аз още спях, тя станала в тъмни зори и излязла. Събудих се – казваше баща ми, - прозорците що взели да побеляват. Чух, пътната врата хлопна, влезе някой. Станах, децата спят още, жената я няма. Доде си поотрия очите да видя добре, бутна се къщната врата и жената влезе. Сложи до собата едни дисаги и две мотики.

- Стани, Рачо, та се умий и се прекръсти. Аз ще ида оттатък да заръчам на Тянка Миховица да нагледва днес децата. Ще оставя хлебец да им подава днес, кое водица, пък ний ще идем да копайме. - Какво ще копайме? - Имане – каза усмихнато и излезе пак.

Аз станах, умих се и доде се прекръстя, жената се върна с комшийката Миховица. Бръкна в торбата, извади два самуна хляб, пречупи един през половината, та върна половината в торбата, а другия самун и половина тури на едно по-скрито място в къщи, дето да го знае комшийката, показа й де е гърнето с лещата. - Ще заключиш вратата след нас, Тянка Миховица, и днес няма да пущаш децата навън. – Наведе се, взе дисагите. – Вземи ти мотиките – каза на мене – и върви подире ми. Аз взех мотиките и мълком излязох подире й. Изток беше се зачервил, като тръгнахме, и слънцето беше се вече подало, когато ний влязохме в лозата на Пишмана.

Ама че жена, нито се обърна назад да погледне барем или да се спре нейде. Спряхме се чак на лозето на Танаса Лавдата. И аз мълчешката вървях подире, като усещах надмощието, което имаше жена ми над мене в този час със своята решителност. През това време аз не мислех за нищо друго освен за децата си как да не останат гладни и като видях, че тя намери хляб и за тях, и за нас, готов бях да работя с нея и за нея, та ако ще би и душата си да изработя.

Тя се не спря да си почива, ами сложи дисагите, извади железата на мотиките, подаде едното на мене и взе да набива мотиката. Същото направих и аз. Но съгледах, че тя бе дала на мене по-малката мотика, а за себе си бе задържала по-голямата. - Дай мене – рекох – оназ мотика, пък ти вземи тази – защото ме беше срам някак аз, мъж, да копая с по-малката, сиреч с по-леката, мотика.

- Утре ще ти я дам – каза, - а днес аз ще копая с нея, ти не си копал може би от малък и по-тежката мотика ще ти се види много тежка. Днес копай ти с леката, а че от утре ще се разменяваме с мотиките. Ако не си копал лозе, гледай мене; то не е някоя мъка, като разкопаем някои и други чукани, и ти ще се научиш.

Захванахме да копаем. Тя напред да ме води, аз да не остана подире и да я настигна уж, не виждахме как отиваме на онзи край. Слънцето беше отскочило колкото две копрали, като изкарахме по десетина-двадесет реда. - Да похапнем – каза – сега малко – и отиде в лозето, та намери нейде огромна стомна заровена. Отиде на кладенеца, наля вода. Върна се, взе дисагите, извади от тях два самуна, 4-5 глави червен лук. Постла дисагите, постла една бяла кърпа, развърза едно парцалче със сол и червен пипер – заядохме и ядохме почти мълчешката. Не помня друг път да съм ял толкова сладко. Станахме пак да закопайме.

- Рачо – каза, - ти си песнопоец, сега ще ми попееш, аз ще ти пригласям. Кат се поумориш, аз ще ти разкажа някоя приказка. Копахме, пяхме, приказвахме и не усетихме как мръкна и кога сме скопали комахай полвината лозе. Вечерта си отидохме, децата ни се радваха, ний ги милвахме.

Майката на Петко Славейков починала два месеца след като го родила преждевременно, защото я уплашили турците като пред очите й убили една нейна приятелка. Много се молила тя Господ да се погрижи за детенцето и семейството й. Съседите казвали, че малкия Петко няма да оцелее, защото баща му работел по цял ден а него едвам го гледала седемгодишната му сестричка. Но Господ имал предвид, това детенце да види свободата, която майка му нямала, и да работи за свободата! После баща му се оженил за друга жена и тя го гледала добре. Мъничкият Петко оцелял, написал много книги, учебници и стихотворения, превел Библията на новобългарски, бил четири пъти министър в правителството на свободна България, бил председател на Народното събрание, станал баща на осем деца и имал много внуци. Петко Славейков Превел през Стара планина отряда на генерал Скобелев, видял победата при Шипка и придружил освободителните войски до Сан Стефано. Събрал 15 000 български поговорки, но те изгорели в пожара на Стара Загора, когато турците запалили града. Той не се отчаял, отново почнал да събира и събрал 17 000 поговорки.

Той е баща на известния български поет Пенчо Славейков. В София на площад „Славейков“ има пейка с бронзовите статуи на бащата и сина. А един парк в София носи името „Славейковите дъбове“.



Гласувай:
5
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lyuliak
Категория: Лични дневници
Прочетен: 581329
Постинги: 647
Коментари: 564
Гласове: 1370
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031