„Който мисли, че стои, нека да внимава да не падне“. Така е казал някога апостол Павел. Защото хората сме устроени така – добре виждаме недостатъците на другия, а не усещаме така силно своите. Въпреки, че много често именно това, което ни притеснява в другия, е и наш собствен проблем под някаква форма.

Защо сме устроени така обаче? За да живеем ЗАЕДНО. За да си помагаме. Фактът, че обикновено ясно виждаме недостатъците и проблемите на другия не е нещо за изкореняване. То е голяма сила, но когато бъде посветено на искреното приятелство, обич, добродетелност.

Защото, в какво „падат“ добрите хора? Много рядко падат в страстите си. И много по-често „падат в плен“.

Един добър по сърце човек, поне се стреми да не се отдаде на своите желания, егоизъм, неразумни мисли – макар, че и той ги има. Но всеки от нас има нужда да се отдаде на нещо. И затова скоро добрият човек се оказва пленен, било от вина и страхове, било от грижи по някой, който „му увисва на врата“ с безкрайни претенции, било от прекалено отдаване на работа …

Всъщност, като изключим изнемогващите в бедност или гонещите „обществен стандарт“, доказано е, че хората най-често се отдават на работа, защото там нещата им са подредени, там се чувстват ценни и важни, без постоянно да се налага да променят поведението и уменията си.

А реалният живот, както го описва К.С.Луис във фантастичния си роман „Переландра“ , е дишащо море, където няма нито равна, нито твърда земя. Но именно в това гъвкаво ежедневие, изпълнено с нови открития, с радости и тъга, душата намира своето истинско удовлетворение.

Понякога ми се иска да освобождавам хората, не за да имат това и онова, или да идат там и там … Иска ми се да ги освобождавам, за да бъдат ОТНОВО себе си! Тъжно е, колко малко от моите познати съм видяла достатъчно отвътре, за да зная какво е съкровището, за което си струва да се борим. А има и такива, които презряха това съкровище, и тръгнаха по „широкия път“ – да постигат нещата, за които ще чуят своето име сред „преуспелите“… Не винаги ги постигнаха. Но загубиха стари приятели и най-вече, себе си.

Съкровище е бил човек, който е бил толкова искрен, че научи и мен на смелост в споделянето.
Съкровище е бил за мен начетен човек, който не пропускаше и най-пренебрегваните си съученици, за да общува с всеки като с равен – освен с надутите и горделивите.
Съкровище е бил човек, който да посвети труда и младостта си на Истината и Доброто, вместо скоростно да спечели повече и повече пари с таланта си.
Съкровище е бил човек, постоянно воден от обичта си към Бога, за да вижда всичко и всички през Неговите очи, и да обича братството.
Съкровище е бил този, който имаше доверие на приятелите си, за да им сподели и най-важните си болки, и да приеме помощ.
Съкровище е бил този, който излизаше извън Времето и спешността на ежедневието, за да намери топла дума за всяка неочаквана ситуация.
Съкровище е бил този, който не можеше да потърси лично щастие в друг град, ако цената му ще бъде да забрави тия, с които е изял една торба сол, плакал е и се е радвал…

Съкровище. Никоя маска или постижения не могат да заменят истинския ни Аз. Но можем да го стъпчем…