… Защо иначе физически ни боли толкова часове, когато някой си излезе от него. Тялото ни е по-голяма тайна, отколкото можем да разберем.

В крайна сметка, „плът“ или „дух“ е Сърцето ни? Без да давам отговор, смятам, че е изключително важно с какво пълним сърцето си, за да реагира то като плът или като дух.

Както казват психолозите /а сигурно и хирурзите!/, където е откъснато живо месо, се усеща спешна нужда от ново парченце. Което, обаче, не решава проблема … защото усещането за „пълно“ и „празно“ сърце е ключово, за да разберем себе си. Понякога, дори с помощта на някой и друг валидол, трябва да постоим с празно сърце. За да осмислим кой е обитавал къщата ни, преди да пуснем следващите гости.

Има срещи, които никога не се превръщат в раздяла. Независимо как е започнало, ако едно взаимоотношение се превърне в обмяна, в подкрепа, а особено важно – в общо воюване за доброто, то вече не е месо. Ако изобщо им се налага да го говорят, такива хора ще си казват не „единствен мой“ и „слънчице“, а „ти си моя Врата“, „ти си моят Прозорец“… Общото им дело ще ги държи заедно, дори когато са далече. Общото им дело ще свидетелства пред небесните сили, и стените пред тях и между тях ще се събарят. Не заради себе си те ще са заедно, и затова не човешка ръка ще може да прекрати тази връзка.

А „единствените“ хора болят. Когато си отидат.

Изкушен си спешно да ги замениш с какво ли не. С некачествена протеза. Дори с някаква топка памук, натопена в алкохол. Само да спре да те боли.

Когато си търсим човек, за когото да сме „единствени“, може и дълго да чакаме. А когато го намерим, много е вероятно да изтръпнем под тежестта му: „Само ти ме разбираш, значи само ти ще ми помагаш. Другите са недостойни, искам само твоята компания ден и нощ…“

Взаимното вдъхновение е доста по-различно нещо. Когато търсим вдъхновяващ човек, по правило го намираме бързо. Е да, може да не съпруг/а/ и да не можем скоро да посочим плод като дом и деца, но животът ни ще е по-смислен и светъл. С което много хора не могат да се похвалят.

Тогава, какво – това ли е рецептата?

Може би. Всеки от нас е имал болка от отхвърлянето, от осъзнаването, че за другия не си толкова важен, колкото той за тебе. Че той може и без теб, даже понякога предпочита. (Много често причината е, че дълго си му висял на врата по гореописания начин, но какво да се прави… мнозина сме го допускали.)

Така че, струва си да решим – нашето сърце от месо ли ще бъде? Всеки ли ще може да го къса? Ще има ли в него поне една неуязвима стая, в която не сме сами, и никога няма да бъдем? Стая, която няма да потъне под водите на клеветата, нито ще изгори от огъня на омразата?

Струва си да я имаме. Затова, нека поканим в нея Вдъхновението. Не става дума обаче да хванем четката и да почнем да рисуваме, макар че и това е добра идея. В тази стая трябва да влезе Дух. Може да е духът на добър и свестен човек. Може да е духът на благословените ни предци, светии, държавници или герои. Може да е споменът за баба ни. Протегнем ли ръка на този дух за общо дело, стаята ще се напълни. Много е важно да има дело. Не само светли спомени и сълзи. Прекрасно е, ако някой успее да освети тази стая чрез вярата си в Христа и неговата обич към човеците. Но много по-често ние познаваме Христос първо в други хора, посветили и осветили живота си.

В този случай, и Интернет може да ни бъде от голяма полза. Защото всичко, създадено от Бога е добро, само да се ползва за правилните цели. В Интернет можем да срещнем нови хора, и можем да свършим добри неща. Реални. Изобщо, плодовете в реалния и ежедневен свят са наше право. Не сме сътворени като духове, за да водим виртуален живот. Затова, нека не се обезсърчаваме, ако имаме някой близък, който „ни се води, ни се кара“ и почти не позволява да му се помогне. Той може да е част от житейските ни изпитания. Може да ни напомня за Свободата, дадена като висше право на човеците (и за способността ни глупаво да употребяваме тия наши права). Той може да е белегът, че и ние самите не бива да съдим за хората по успеха или неуспеха на близките им…

Но ние имаме право на реален живот, на реален плод, и когато се разширяваме да приемем все по-голяма част от света като наш свят, наша отговорност, грижа и радост – няма да останем празни.