Защо тогава Айнщайн е смятал, че неговото твърдение се отнася до всички хора? 

Да тръгнем по обратния път. Защо се привързваме към предмети е ясно. Те изразяват нашата свобода, нашата представа за красота или удобство. Ако започнем да ги приемаме като нещо повече от „средство“, значи ние нямаме нужда от средства за развитие. Животът ни е в застой. Може би противоположната дума на „застой“ е „движение към целта“ и именно това е имал предвид Айнщайн.

Но, нужни ли са ни цели? Особено осъзнати цели? 

Някой ще каже – нужни са ми сигурност, обич и разнообразие. Никакви велики цели. Но, дори само за да придобиеш и опазиш всички тия неща, ти ще прилагаш немалко усилия и ще придобиваш знания! Дори отглеждането на едно добро дете в обърканото откъм ценности днешно общество, си е цяло висше образование. Освен това, естественото състрадание (ако не са го убили медиите) ще те доведе до желание да облекчиш живота и на други хора. И тогава всичко – от познаване на човешката душевност, през познаване на законодателството, до сериозни промени на бита и бизнес-средата, ще станат твои цели. 

Всъщност, хубаво е да си привързан към хора. Но, за да им бъдеш полезен. А не, за да станат твоя патерица от обич и сигурност. И дори това не е най-лошото.  На някои от нас са им необходими хора, най-добре роднини, за да реализират чрез натиск върху тях своите амбиции и цели. Казвам, роднини, защото те най-трудно през годините могат да се изплъзнат от контрол, а и най-лесно може да им се вмени вина – че не оценяват Нашите усилия… че пречат на Нашето щастие … 

Така наречените „общочовешки цели“ също са много конкретни. Четох книга на една видна природозащитничка в Африка. Всяко спасено животинче за нея е било личност с име, дори да е живяло няколко седмици. Всеки воин-масай или британски чиновник за нея е бил личност. Но тя не посвещава живота си твърдо на една животинка, а се разделя и с най-обичаната, с която ги свързват 40 години спомени – за доброто на животното. Не е посветила живота си на битка с един конкретен чиновник, а с принципите на жестокостта и алчността. През годините много от близките й или чиновниците също са претърпяли развитие в някаква посока, според която и тя изменя своето отношение. 

Тогава, на каква общочовешка цел може да посвети дните си един таксиметров шофьор или една продавачка на обувки? Най-напред на това, че „клиентите“ са хора. Може би не всеки, но някои ще покажат своята нужда и проблем. Може би, в твоите петнайсет-двайсет минути ще можеш да върнеш усмивката или надеждата на някого. Кой знае? 

Също така, ако действително в по-голямата част от ежедневието си ние работим такова нещо, което нито ни вдъхновява, нито ни харесва, нито ни дава възможност за човешки отношения, ние поне можем да се молим за промяната, да я търсим, или дори да я очакваме. 

Както се казва в една съвременна руска поговорка: „Имаш мечта? Тичай към нея! Не можеш да тичаш? Върви към мечтата… Не можеш да вървиш? Пълзи, към мечтата. Не можеш дори да пълзиш? Тогава легни и продължавай да лежиш по направление към мечтата!“