Идват такива периоди в живота. Нещо много важно за теб ти се отнема, без да можеш да го замениш. Нещо единствено. Някой единствен. И когато случаят не е краен... част от теб невидимо се бори да си го върне, да го задържи.

Но има една много мъдра мисъл в сборника „Тракийски послания“, съставена от духовни и посветени хора през вековете: Когато се молиш за нещо, приемай и неприятностите като ПЪТ за постигане ИМЕННО на това, за което си молил.

Често ние силно искаме (особено като млади) да станем по-самостоятелни. Да поемаме отговорност, да имаме своя територия и власт, и разбира се - да ни уважават.

Ала какво се случва? Любимият човек, на който сме отворили докрай сърцето си, ни изоставя. Родителите ни спорят с нас и вече не ни закрилят. И тогава: „Боже, къде Си? Аз ли ти се криво молих, или ти криво ме разбра?“

Всъщност ние не сме погледнали реалния живот на зрелите и самостоятелни личности, каквито мечтаем да бъдем. Ръководителите. Шефовете на голям бизнес. Пълководците. Имаше ли кой да ги потупва по рамо и да ги гали по главата, когато вземаха най-тежките решения? Не каза ли и самият Исус Христос: „Всяка птица си има гнездо и лисицата – леговище, а човешкият Син няма къде глава да подслони“. Кой Го подкрепяше и разбираше докато беше в човешко тяло и нужди? Не Го ли отхвърлиха за дълъг период даже и роднините Му?

В този смисъл, загубата на топлото, сърдечното, милото, което си имал, понякога е като отбиването на детето от майка си. Преходът към твърдата храна. Да, в наши дни технологиите ни спестяват много тежки трудове и преживявания, та почти до четиридесетгодишна възраст може да си прекараме между офиса, пералнята и телевизора, без да сме пораснали истински.

Наблюдавам петте котета в мазето на блока, с какъв глад се нахвърлиха на месото, още щом им пораснаха зъбите. Инстинктът ги води да заякват, да ловуват, и все повече да се хранят с нещо истинско, а не с нещо сигурно. За тях сигурността идва от собствените им умения, ловкост и мъдрост. А понеже не трупат запаси, вероятно имат и някаква своя котешка вяра в утрешния ден.

Така трябва да бъде и с нас, порастващите. Ако сме почтени, вероятно никога задълго няма да оставаме без смислени хора край нас. Приятели, които обаче са ни избрали сами, а не защото ги притискаме чрез жал или вина да си общуват с нас. Без врагове също няма да оставаме, но нека знаем, че това е дял на царете. Всеки истински и силен цар има врагове. Въпросът е, кое ни е Царството.