Някои от нас са чели изпълнения с нежност и хумор разказ на Йордан Йовков, „Агата”. Там се разказва за нетърпимата ревност на селския добряк Васил към неговата пъргава и весела жена. Помислил, че тя си говори с непознат мъж, той започва така силно да я ревнува, че не забелязва че тя е бременна. В края на книгата разбира от щастливата майка, че просто порасналият син на съседката й е връщал солта, взета на заем. И все пак, прави ли са били някога мъжете дотолкова да пазят булките си?

Ревността сама по себе си е унищожително и тежко чувство. Още в евангелието е описано е как дърводелецът Йосиф, поразен от новината, че годеницата му Мария чака дете, понеже много я обича и не иска тя да бъде съдена по закона, решава да я напусне тайно. Решава да поеме вината върху себе си – докато ангел в съня му не го вразумява.

Така че благородството не е изключено, дори когато изпитваш тежка ревност. Но, ако погледнем не на чувствата, а на реалностите – защо е заповедта да не обръщаме очите си, и особено – душата си, в любов към жената или мъжа на ближния?

Вярвало се е, че семейството е образ на Троицата – Отец, Дух и Син. В този смисъл, жената, която е образ на раждащия Дух, трябва да зачева само от Отец, и да има посветено гледане към него. Виждайки Божия образ в благочестивия си съпруг (може да звучи идеалистично, но такива са били голяма част от българите съвсем допреди няколко столетия) жената не се разсейва и следва неговия път. Той открива Божествените семена на доброто, тя ги приема и отглежда. Заедно имат грижа към възрастяването им…

Така е и в общата грижа към децата; общ плод са и отношенията с роднини и познати; някакъв общ труд или полезно дело – мъжът и жената имат своя дял да се сработят в тия грижи, да си бъдат вдъхновение и подкрепа. Казано по друг начин, с тази „божия заповед”, която някак инстинктивно носят в сърцата си и народи, живеещи много далеч от християнството, е осигурена концентрацията на хората към общото, осигурена е тяхната трайна отговорност към него.

Нали всички ние много държим Бог да е верен към нас, любовта Му да е трайна, независимо колко сме бъркали (и най-вече, тогава)… Тогава и обичта, която ние изобразяваме като семейства, трябва да е трайна, отговорна и дълговременна.

Разбира се, в много случаи любовта от един дом може да прелива и да храни и пои и околните, особено ако са ощетени, самотни, слаби и нуждаещи се. Но не е необходимо тази преливаща навън роднинска и приятелска любов да бъде същата по характер като обвързващата любов, която е запечатана с тайнството на брака. Предвидената свобода на останалите отношения: свобода на идване и на отиване, на приближаване и на отдалечаване, също има своята особена цел. Не е редно и не е достойно човек, на който не можеш да дадеш „всичко” – времето, сърцето и дома си, да бъде „вързан” край теб, без възможности в случай на нужда да разгърне и другаде потенциала си.

Разглеждана в този дух, „заповедта” става ясна и желателна за всяко сърце, което търси доброто, своето и на другите хора. Защото не е лъжа, че ако търсиш своето добро, то ти можеш пълноценно да обичаш поне един човек. В свещените книги е казано: „Утешавай душата си!”. Душата и тялото трябва да ни служат повече време, отколкото до първото нещастие или изпитание. В този смисъл, „да устоим”, също е наша отговорност.

Много хора се питат: как да устоя, като не съм „обичан” и не съм „харесван” от хората, и често – от тия, които би трябвало да са ми най-близки. (Това обикновено е и причината да потърсим обич извън семейството си.) Но именно в такъв казус трябва да видим не нещастна случайност, а закономерност. Затова и понякога не сме обичани от този, който ни се иска. За да успеем да изградим самоуважение не на основата на хорското мнение (най-опасната пясъчна основа…), а на основата на канара, която е непроменливата Истина.

Всеки човек е ценен не заради любовта, изляна към него, а заради това, че съществува. Ако ни е по-лесно да го видим към децата си или към приятелите си, нека го видим и към себе си. Да се чувстваме Божии създания, включва и това - да вярваме че винаги и всякога сме обичани.