Наближават Сирни заговезни. Прошка. Все по-рядко някой иска прошка, все по-рядко я даваме. Все по-рядко и на себе си я даваме, знаете ли.

Всичкият т.нар. „стрес“ е именно усещането за безизходица, когато нямаме надежда. Надеждата, че можем нещо да променим, и подсъзнателната надежда, че ще намерим подкрепа в духовния свят.

Има един толкова известен момент в разказите за Христос, че вероятно смятаме, че всичко в него ни е ясно. Моментът, когато пред Него доведоха жена уловена в прелюбодейство, която според еврейския закон трябваше да бъде убита с камъни от общността. Христос каза на хората – който е безгрешен, ПРЪВ да хвърли камъка върху нея. На хората, макар религиозни фанатици (а може би именно затова) не им даде съвест да излъжат, и никой не хвърли. Накрая и Христос каза – нито Аз те ОСЪЖДАМ, иди си и не съгрешавай повече.

Колко често ние обичаме да СЪДИМ с мотива: „Той ли бе, той нищо не знае от моето тегло, от моите лишения и мъки, ще го съдя, понеже аз съм страдал повече и съм по-добър!“. Странно, че Христос можеше да каже всичко това с още по-голямо основание от нас. Но не го направи.

Дали защото Е бил някакъв си странен добряк? Не. Защото е Бог. И по тази причина има грижа за хората в аспекта на вечността. Има грижата душата на жената да не загине, а да се поправи. Това може да стане, когато някой заложи на малкото останало добро в нея. Да каже чрез постъпката си: “Аз го виждам. Ценя това добро. Давам ти шанс. Не те обвинявам. Вероятно, много ти се е искало, или си смятала, че си в голяма материална нужда да постъпиш така. От погрешно виждане за любовта, от страст, от страх. От без-изходица. Давам ти изход – продължи да живееш и ще откриеш други гледни точки, други сили как да бъдеш щастлива и полезна.“

Всъщност, тази жена не остана сама. Тя стана християнка. За такива като нея се казваше: „На когото много се прощава, той много обича“. Колко нелогично, нали? На други хора, по-праведни по буквата, но не толкова обичащи, не се даде тази близост и утеха, както на нея… Обичта и благодарността бяха нейното богатство. И те й донесоха всичко необходимо.

Знаете ли, сред нас вече не убиват с камъни, но всеки ден умират души. Много често, и детски. Поразени, потресени, погълнати от без-изходицата. Ние сме отговорни да въоръжим душите си, за да не ги постигат такива неща при първия проблем, обида или предателство. И основното оръжие, е прошката. Но преди да простим на приятеля или врага си, трябва да можем да прощаваме на себе си. Защото като си простим, че не сме идеални, ние си казваме с гласа на Създателя: „Аз пак те обичам. Ако искаш, заедно ще намерим начин това да не се повтаря. Ще ти пратя съвет. Ще ти пратя хора. Няма да е все така. Обичам те.“

После е толкова по-лесно да простиш и на другите. Когато не си беззащитен. Когато имаш надежда, независеща от благоволението на хората край тебе. Тогава нито прошката ти, нито обичта ти ще бъдат формални или с привкус на злоба. Злобата си е подтиснат гняв, желание „ако можех да те махна от живота си, да те изтрия, да те накажа“… и т.н. От злоба се разболяваме или ограничаваме общуването си до все по-малко хора. Все по-малко хора са достойни за НАС. Нали НИЕ сме уникалните, невинните, наранените… Ала тогава към нас идва нещо още по-лошо от отчаянието и то е гордостта. Гордостта е опасна, понеже тя няма нужда от Бога. В гордост, ние бихме Го молили горещо да ни помогне или да накаже някого, но не и да Го разберем. Не и да се уподобим на Него. А всъщност, когато се уподобим на Него, намираме себе си. Нашето истинско аз, колкото и да сме различни, винаги е отражението на лицето Му – в сила, творчество, великодушие, обич и разбиране.


Заповядайте в дискусионна група "Между редовете"!