Блогът на lyuliak :: Да се затвориш

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

10.02.2017 10:39 - Да се затвориш

Автор: lyuliak Категория: Лайфстайл

Прочетен: 1403 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 13.02.2017 10:25

Все по-често ни съветват: „отвори се, общувай“... Или - „не подтискай емоциите си“… Но има или поведение, което да е винаги печелившо, или способност, която ни е дадена напълно излишно?

Ако наблюдаваме малките деца, отначало те преминават през един откровен период, в който изкарват всичко навън – и буквално, и преносно. След това започват „да се срамуват“ от непознати – не казват на всеки името си, и не на всеки подават ръка. Ние често с досада изчакваме да мине този период, в който с неудобство се извиняваме на познатите си за нелюбезното поведение на детето. А всъщност той е първият период на самозащита, през който детето преминава, и може би е по-добре тогава да му говорим за реалните опасности, и на кого може да има доверие.

Но има и периоди на самозащита при възрастните хора, в който периодично е добре да влизаме. За да не стигнем рязко до фазата „аз се доверих, пък ми разбиха сърцето“, е добре да обръщаме внимание и на малките рани по пътя. Когато някой каже лошо за нас ли? Може би не е това най-опасното. Опасното е, когато някой се държи с нас така, че съзнателно ни вменява вина… и след това си мислим „защо му разказах лични работи“… Ами, защо, наистина? Защото е стар колега? Защото е роднина, дори много близък? Щом вменява вина, а не умее спокойно да обсъжда ситуациите, значи този човек има проблем. Дали самият той някога е нараняван, не е момента да изясняваме сега. Проблемът обаче е в него, а не в нас. Когато общуваме с такива хора винаги е по-добре да ги изслушваме и да споделяме практични неща, а не такива, които оголват душата ни.

„С кого да споделям тогава?“ ще извикаме. Преди да споменем за хилядолетните практики на молитвата и размисъла /противоположното на „изпразващата“ медитация/, нека да решим – поемаме ли отговорност за себе си? Както бихме научили детето да цени себе си, и спокойно да прекарва време със своите мисли, без непрестанно да е заливано от образи и информация, така и ние имаме да платим цената на привидната „самота“ или скука, за да съберем парчетата и да не позволим на всеки да удря крехката ни същност.

А какво е размисълът? В книгата „Тракийският орфизъм за напреднали“ се говори за мети-тация, от древната дума „мети“, която означава „мисли“ (оттам „па-мети“, моите мисли). Размисълът върху определени теми е бил практика на посветените хора от много векове. Днес не обичаме да размисляме, защото го свързваме с „да се притеснявам“ или „да се обвинявам“. Действително, изкривеното значение на добрите неща ги превръща във вид наказание и отрова, които избягваме по всякакъв начин – като се съгласяваме на недостойна компания, търсим утеха в алкохол или по-лоши неща.

Докато истинският размисъл е лекарство. Днес сърфирането в Гугъл е заменило размисъла… ала именно той е очиствал сърцата от натрупания товар и грижи… носел е на царете, майсторите и творците вдъхновение… и усещането за Смисъл и надежда е възкръсвало отново.

Ще завърша с картина от прекрасния разказ на Йовков, „Песента на колелетата":

"..Той имаше и друг един навик, който също тъй беше добре познат на хората от неговото село: всяка вечер, малко преди да залезе слънце, в един час, който за всички други би бил твърде ранен, Сали Яшар прекратяваше отведнъж всяка работа и затваряше работилницата си. Чираци и калфи набързо измиваха изцапаните си от кюмюра лица и се разотиваха. Никакви увещания, никакви молби не можеха да накарат Сали Яшар да остане до по-късно и да довърши някоя работа, колкото и бърза да беше тя. "Ще я направим - говореше той, - и утре има време, и утре е божи ден." И той казваше това кротко, но твърдо - и сякаш беше вече далеч някъде, откъснат от всичко, забравил за всичко, потънал в тая странна замисленост, която пълнеше очите му, скрити под гъстите му вежди. И наметнал някоя дреха на изпотените си плещи, той тръгваше за дома си, прегърбен малко, спокоен и загледан в земята, а хората, които го срещаха, след като почтително го поздравяваха, гледаха го учудено и си мислеха, че някаква болка трябва да гложди сърцето на Сали Яшар и че ако той бърза да си отиде, не е, за да си почине, а за да остане сам със себе си и с мислите си.

А всъщност никой не усещаше сладостта на почивката тъй, както Сали Яшар. Като си отидеше вкъщи, той сядаше отвън на пейката, седеше си сам и гледаше към полето. Донасяха му кафе, пушеше цигара подир цигара, почиваше си. Умората на приятни тръпки се свличаше от снагата му и без да мисли за каквото и да е, Сали Яшар се радваше само на това, което виждаха очите му. По зелените поляни, наполовина в сянка, наполовина залени със слънце, пасяха овце, бели върволици от гъски идеха към село, между едно стадо коне и друго млади жребци се отделяха, препускаха с развени гриви един срещу друг и цвилеха. И светлините, които залезът хвърляше в небето, опияняваха сякаш ластовичките и докато хвърчаха ниско до земята, те изведнъж като стрели се въземаха нагоре. Спокойни и важни, щъркелите се прибираха по салплъците, Сали Яшар ги гледаше как нахранваха малките си, след туй се оттегляха настрана, продумваха си сякаш нещо и, като отхвърляха главите си назад, като че за да погледнат към небето и към бога, гръмко и тържествено започваха да тракат с дългите си клюнове. В същия миг, отвъд потъмнелите овошки, над които се чупеха лучите на вечерницата, проечаваше викът на ходжата и Сали Яшар ставаше да направи и той молитвата си.

Малко по-късно Сали Яшар седеше пак на пейката, изненадан от промяната, която беше се извършила: полето беше почерняло, там нищо вече не се виждаше, а зад хоризонта, сред раздиплените мъгли от прах, беше се показал месецът, голям и червен, като нагорещено желязо. Идеха часовете, когато Сали Яшар преставаше да гледа навън и обръщаше мислите си към самия себе си. "

Заповядайте в дискусионна група "Между редовете"!

Нагоре