Към тези размисли ме провокираха исторически факти, отразяващи отношението на древните българи към границата.

Веселина Вачкова в свои изследвания събира исторически сведения за впечатлението, създавано у чужденците през Средновековието за „българската вманиаченост” по въпроса за ненарушимостта на границите. Нейните наблюдения са, че България е единствената европейска страна, която още през ранното Средновековие се дефинира спрямо околния свят чрез своите граници. Например, през 20-те години на 9в. Омуртаг полага сериозни дипломатически  усилия да узакони с договор българо-франкската граница, съществуваща от 805г. с император Людовик Благочестиви. Западните автори (Einhardus, Annales) определяли това искане като „неочаквано” и „достойно за учудване”.  Вачкова дава за сравнение отношението на франките към границите, видно от свидетелсвата на Нитхард, по повод на Вердюнския договор (843г.), довел до окончателното разделяне на Карловата империя. Оказва се, че Карловите наследници нямали никаква представа за бащиното си наследство. Цели пет месеца специално назначена комисия се опитвала да проучи въпроса и в крайна сметка не се намерил и един човек, който да има сведения за земите на Империята.

За това, колко важен за българите е въпросът за границите, говорят и част от отговорите, които папа Николай 1 дава на питания на българския владетел. В 20-я отговор папата недоумява: „Какво може да означава, че един свободен човек е избягал от Родината си?” Още по- трудно му е да разбере на какво основание може да се нарече „бягство” преминаването на границата от човек, който не е преследван за нещо от закона. Притеснението му достига върха си, когато е принуден да коментира една наказателна практика в отговор 25.” На българската граница бдят пазачи и ако някой роб или свободен(?)премине през нея и не бъде заловен от стража, вместо беглеца трябва да бъдат избити пазачите. Този вид престъпления – бягство от Родината и немарливост на граничар, са наредени веднага след цареубийство (19 отг.) и отцеубийство (24 отг.). Това е показателно, че бягството oт Родината е равнозначно за българите от това време с посегателство срещу владетеля и престъпление срещу кръвта и рода.

Има и още примери в този контекст. В края на 11в., когато България е под византийска власт  , преминаването на „обширната българска гора”(silva longissima Bulgariae) е едно от най-тежките  предизвикателства по пътя на участниците в Първия кръстоносен поход. Със същия довод византийските хронисти оправдават проваления поход на Никифор 2 Фока срещу България по времето на цар Петър. Те били спрени още при заблатените и гористи земи при границата.

Необходимостта от ясно очертани граници и спазването им е заложена още от времето на траките. За това говори и съобщението на Атеней за тракийския цар Котис 1, който обикалял всяка година странатa си и „където му харесало, строял зали за пиршества”,т.е. светилища. Това е повторение на обиколката, която културният герой извършва с цел да обозначи културното пространство, отвоювано от хаоса. Има и доста артефакти от тракийската цивилизация – ритуални ритони и чаши от такива пиршества, извършвани по време на обиколката на царя. По имената на местата и участниците, гравирани по чашите, може да се възстанови цяла карта на обходите.

В тракийските йероглифи, които декодира д-р Стефан Гайд  върху оброчна плочица от с. Градешница от 5-о хилядолетие пр. н.е.,  се разчита и точно такъв пиктографски знак – „обхождам територия”, свързан именно с Царя и Божеството на Тракия.

По-късно в обичаите, запазени от българския фолклор, също ясно личи този стремеж да заградиш „своето” и да бдиш над всичко, което се стреми да навлезе в пределите ти. „Вътрешното” е било постоянно пречиствано и освещавано. Гостът, който влиза в селото или дома на българина,  е посрещан отдалече с хляб и сол и чак тогава е допускан „вътре” (поради  функцията на хляба да е причастие, а солта да пречиства). Прагът не бива да се настъпва, според поверието.

     Същото се отнася за периодите на преход – аграрен или в жизнения цикъл на човека, периодите на инициация. Тези периоди се съпровождат с ритуали на преборване и състезания. По този начин всички участват и спомагат за достигане до желания добър изход, защото човекът е основната култивираща сила, която обръща хаоса в космос.  Много важно е да се маркират границите между измеренията. На оградите и вратите винаги има знаци за това отграничаване (плитки чесън, даже кокоши глави). Метлата се държи зад вратата като знак за охрана. Даже местата на съединяване на частите в облеклото имат такава функция – на кръста стоят пояса или пафтите(като врати между горе-долу и вътре-вън), краищата на ризата или забрадката се обточват със специални гайтани, деколтето е силно орнаментирано със символи и знаци, своеобразни думи-обреци.

Ако погледнем и на лексикално равнище, такава семантика се открива и в думите в българския език, обозначаващи закононарушение:

„      Престъпление „– минаване на границата в морален смисъл

    „    Разврат” – липсата на „врата”, отново гранично пространство

Явно е, че вътрешната чувствителност за това, че всичко си има граници,  е дала отражение и във  външни прояви на пазенето на такива. Колкото по-силен е вътрешният коректив , толкова по-ясно се отразява той и във външните си проявления. Ако се направи някакъв общ поглед върху този специфично български феномен през вековете, може би тенденцията е към стесняване на обхвата на това, което „заграждаш” и „пазиш”.  В по-старите времена българите са имали явно чувството за народ и род като една лична територия и дълг към нея. Не е било нормално да изоставиш тази отговорност и да се „спасяваш поединично”.  Впоследствие явно това чувство за „лична отговорност” се е ограничило до рамките на селото и рода(в най-тесен смисъл).  А днес може би „усещането  за граница на отговорността”  се простира до входната врата на апартамента ни. Това обяснява как може да си изхвърлиш боклука на улицата без капка угризение  и не е проблемът толкова в битовизма, а че това е проекция на вътрешните ни граници и самоконтрол. Най-тревожното според мен е, че ако този процес „прогресира”, а има доста потвърждения на това – границите може да се окажат валидни само до кръга на  персоналния  интерес и територия. Така благото и ненакърнимостта на „своето” на човека  до теб вече няма да е твоя длъжност, нито приоритет.  Изчезват по този начин основни християнски ценности като „да обичаш ближния си , както себе си”, обезсмислят се думи като „братолюбие”, „родолюбие”, „общност”. Семейството се разпада като структура и всичко опира до „единицата” – как тогава да се чудим на самотата и отчуждението, сковали века ни. Отпадането на вътрешни морални граници води след себе си изграждане на друг вид външни „стени”, които не „заграждат”, не „пазят”, а „отделят” и „скриват” .

Не трябва да се допусне забравата на изпитаните през хилядолетията истини, че Човекът е силен, когато е в добре оградено общество, където се пази знанието за „животоспасяващите граници” между Добро и Зло, Бяло и Черно, Истина и Лъжа, Бога и 
Дявола !

18-02-2015

Ася Василева