Преди време се писа, как известният като „Нео” актьор Кеану Рийвс, често заснеман от папараците самотен или в непретенциозна компания, не се притеснява да изглежда тъжен. На поредния досаден въпрос защо е така, защо не се „справя” (видимо, да излъчва обичайната ослепителна усмивка и американска енергичност), актьорът отговорил: „Вие се нуждаете да сте щастливи, за да живеете, а аз – не.”

След първоначалния „бум” на антидепресантите, стимулацията на ендорфините, забавеното отделяне на серотонина и т.н. все повече смислени лекари и свещеници заговориха за истинския лек на депресията, който далеч не е усещането за щастие тип „получаване”. Да, шопинг-терапията е изгодна на МОЛ-овете, и все пак, в дългосрочен план тя само ни отнема, без да дава нещо трайно. Но нещата, които правят живота пълноценен и смислен, понякога са именно болките, отговорностите и т.н. неща, от които съвременният млад човек бяга като от чума.

Неотдавна бях част от интересна дискусия в Интернет, където между другите неща се каза как „обезболяването” е стилът на съвременния живот. И то далеч не обезболяването при вадене на зъб и операции, а това, душевното... Стилът днес е освобождаването от „вина” и обграждането с приятни неща, за да не ни докосне ни най-малко напрежение или затруднение! Не зная дали сте забелязали, но все повече хора от средната класа си мечтаят за почивката тип „лежане”, където морето, храната и другите неща са точно на една ръка разстояние. Мисълта да се посети туристически обект, да се потъне в историята, да се движиш по някое нагорнище в природата, е рядко срещана, освен у тия, които някой близък е запалил.

Добре, ако все пак от опит се вижда, че не-щастието, загрижеността (особено, за другите), трудът и умората в полезни каузи лекуват депресията, то какво да кажем за чистото щастие? Винаги ли е безвредно?

Реално, не. Много пъти нашето усещане за щастие е резултат на нещо, което постепенно ни обсебва. Най-често, това е някаква любов, страст, да кажем – споделена, но без която „не можем да дишаме”, както се казва. След малките компромиси, това тайно божество започва да иска и големи, и ние ги даваме, за да не го загубим. Заа някого това може да не е любовта, а неспирният успех в професията. За друг (да, дори и такива случаи има), обсебващо може да стане ходенето сред природата, в магията на планината...

За това народът не случайно е казал: „Много хубаво не е на хубаво”. Днес сме го превърнали в суеверие, като не смеем да споделим за радостта си, от сърце да благодарим за доброто, и да имаме вяра в небесната си закрила. Но навярно отначало тази фраза е означавала друго.

Общото между „опасното обезболяване” и „опасното щастие” е в едно и също. Спирането на ДВИЖЕНИЕТО. Страхът от болка или от загуба, който ни блокира развитието и откровенията, е сила, която наистина може да ни унищожи. 



* между другото тази снимка е станала повод за многобройни иронични и дори гадно подигравателни колажи, което явно показва злобата на определени сили, които не могат да оставят някоя "звезда" да бъде себе си. 

"Повечето хора ме познават, но не знаят историята ми. На 3-годишна възраст гледах как баща ми си тръгва. През годините посещавах 4 различни училища и се борих с дислексия, което правеше образованието ми още по-голямо предизвикателство, отколкото е за повечето хора. В крайна сметка напуснах гимназия, без да завърша.
Когато бях на 23, най-близкият ми приятел, Ривър Финикс почина от свръхдоза.
През 1998 година срещнах Дженифър Сайм. Влюбихме се от пръв поглед и през 1999 година Дженифър забременя с дъщеря ни. За съжаление, след 8 месеца, детето се роди мъртво. Бяхме покрусени от смъртта ѝ и това доведе до края на връзката ни. 18 месеца по-късно Дженифър почина в катастрофа. Оттогава избягвам сериозните взаимоотношения и идеята за деца.
По-малката ми сестра бе болна от левкемия. Днес тя е здрава, а аз дарих 70% от приходите си от филма „Матрицата“ на болници, които лекуват заболяването.
Аз съм една от малкото холивудски звезди без имение. Нямам бодигардове и не нося скъпи дрехи. И въпреки, че ме оценяват на 100 милиона долара, все още се возя в метрото и ми харесва! Затова, в края на краищата, смятам, че всички можем да се съгласим, че дори в лицето на трагедията, един силен, стабилен човек може да израсте и успее. Независимо какво се случва в живота ти, можеш да го превъзмогнеш!
Животът си заслужава живеенето. "

Такава съдба ни сочи истинският смисъл на живота и дори истинският вкус на живот.