Прочетен: 11048 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 05.10.2017 15:09
Провокира ме разговор на един нерелигиозен човек с друг, който е член на църковна общност и внася своя принос там. За повечето днешни българи тази тема е болезнена, остра, или направо повод за подигравки: „Не ни стига плоският данък, не ни стигат таксите за всяка дребна административна услуга, та и десятък. Хайде холан!“ Но не си даваме сметка, че въпросът с даването е много отпреди църквата и държавата.
На какво стъпва той?
Разбира се, той стъпва на духовното разбиране, че всеки дар, здраве, добра реколта и успех са резултат от подкрепата на Твореца към Неговите чада, когато изявяват божествената, а не животинската си природа. Макар и дразнещо за мнозина, които предпочитат да говорят за Бог като за „Нещо там горе“, определението „Баща и Деца“ е много по-точно, и провокиращо правилното ни отношение, постъпки, упование и респект.
Не случайно атаката по всички фронтове днес е против модела на СЕМЕЙСТВОТО. Разбие ли се този модел, за човека няма да остане образ, чрез който да разбере естеството на духовния свят и своето място в него. А загуби ли тази представа, той лесно ще бъде манипулиран, и пребивавайки в постоянно не-щастие, ще търси чрез нови и нови потребления и разходи да се удовлетвори и утеши. Въздигат се рекламната, козметичната и фармацевтичната индустрия, както и псевдо-психологията. Защото световното население е нещастно!
В същата посока действа и разбиването на модела на ЦАРСТВОТО. Под предлог да не се дава твърде много власт на недостоен човек, днес следваме модела на демокрацията. Но проблемът й не е толкова в това, че също не работи идеално, колкото нашата нагласа, че изборът на народа е равен на едно божествено помазание. Вероятно малцина от по-младите знаят подробности за ритуала на една коронация. Нарича се „Венчание за царство“ и почти повтаря обреда на венчавката! Силата и благословията, както и съответното възмездие върху такъв Венчан държавен глава идва директно от небето, още преди Международния съд в Хага… Загубата на ЗНАНИЕТО за получаването на всяка власт от Царя на небесата, отваря врати за получаването й с твърде много нечисти средства, на което сме свидетели напоследък, независимо коя партия ни управлява. Загубата на това знание също така лишава властващите (на всяко ниво - от учителя до министъра!) от божествен образец как да управляват с благородство, справедливост и личен пример.
Да се върнем на даването. Нагласата ни, когато сме нещастни (или ни е вменено да се чувстваме така) е, че нещо ни ЛИПСВА, и ние се ориентираме към получаването, кредитите, покупките, безразборните любови, завистта и ревността… Но не се сещаме, че ни липсва именно Даването. Някога пророк Исайя е описал принципите на постенето, и вместо да изброи точно кои постни храни да ядем, е писал: „Ако даряваш на гладния желаното от душата ти, здравето ти скоро ще процъфти и ще станеш като напоявана градина“.
Дали сме щастливи или нещастни, даването трябва да бъде част от нас. То е като въздуха, който не само вдишваме, но и издишваме. „Какво да дам, като нямам пари?“ ще каже някой. Дай време. Дай внимание. Това в наши дни са неща, много по-скъпи от парите!
Дори десятъкът, който някои религиозни хора дават в своята общност, е добре да бъде не само в пари, но и във време. Самата неделя, която например съседите ни в Гърция още спазват (и ги наричаме „мързеливи“!), някога е била определена като ден за размисли за Бога, и за показване на любов към близките. Неделята е ден за почивка. Да, ремонтът ще почака. И работата ще почака. Ще почака дори и чистенето (поне нашата държава се е преборила да чистим в събота). Можем ли един ден да отделим на Любовта? На откривателството? На радостта? Малцина знаят, че древната традиция е повелявала денят за Бога да бъде ден за благодарение, песни и трапези. Откакто превърнахме храмовете в места предимно за скръб и погребения, ние самите се лишихме от естествената радостта на Чадата заради близостта им със Своя Баща.
„Давайте и ще ви се дава. Пълна мярка, стръскана и претъпкана ще ви се отмери“ – това са думите на Христос. А думите на Този, Който без вина и грях умря за нас, не можем да пренебрегнем…
На други две места съм срещала подобна теза. Едната е разбира се индуизма, който е повелявал преди да ядеш от храната си , да дариш част от нея на гладен, кореспондиращо с днешната цивилизация, която хвърля тонове храни или ги замразява до 20 години за да ги продаде / подчертано. Другото е при първобитните ловци в Африка, където ловците се изреждат, този който лови, гладува, ядат другите, следващия път той яде, друг ловува. Тезата е, че може да убиеш за да нахраниш близък, не себе си.
