Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.10 15:48 - Ти си ценен! (Човекът, който ни прегръща без ръце.)
Автор: lyuliak Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 88 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 11.10 21:58


  image

imageПонастоящем действително се чувствам щастлив човек. Харесва ми как живея, харесва ми как се забавлявам. Харесва ми да се срещам с различни хора, умея да пиша на компютър със скорост 43 думи в минута.

Моите родители са от сръбски произход и те винаги са ме учили: „Ник, никога не се оплаквай от това, че си лишен от нещо, а бъди благодарен за всичко, с което разполагаш.“ Родителите ми бяха бедни хора. Когато пристигнали в Австралия със собствените си родители, майка ми била на шест, а татко – на петнадесет. Отправяйки се към Австралия, семействата им не притежавали буквално нищо, вследствие на което прекрасно научили какво означава да бъдеш благодарен. Те ми говореха: „Ник, ако не полагаш усилия, никога не знаеш какво можеш да постигнеш.“

И тази истина е валидна за всеки човек! Моите лекари ми говореха, че никога няма да съм в състояние да ходя, а аз вечеimage мога и да ходя, и да тичам. Нещо повече, аз дори се занимавам със сърфинг и плуване. Пробвах се и да скоча с парашут! Това си беше нещо наистина страшничко, буквално ми се разтрепериха коленете.

Моите братя и сестри имат ръце и крака, и аз още от детството си задавах въпроса: „Защо тъкмо аз трябваше да бъда такъв?“ Случваше се хора да приближават към мен и да ме питат: „От какво си пострадал така?“. Понякога отговарях: „От цигарите“ (смее се). Тоест опитвах се да се шегувам. И ми се искаше хората около мен да не изглеждат така разстроени. Нямаше начин просто да се здрависам с тях и затова им говорех разни измислени неща. Макар че понякога ми ставаше страшничко при мисълта, че някой от тях може да ме грабне на ръце и да ме отнесе в дома си. Какво можех да направя в такъв момент? Как щях да се защитя?

Питали са ме какъв искам да стана, когато порасна. Тогава смятах, че не зная. Давах си сметка, че не бих могъл да бъда, примерно, добър лекар. Представете си само как бих изглеждал в ролята на хирург: влиза пациентът в кабинета ми, вижда ме и заявява: „О, не, нямам нужда от операция!“ Ами ако реша да стана полицай? На престъпниците ще им се наложи сами да си надяват белезниците! (Смее се.) Изобщо нямах представа какъв мога да стана…

Колкото повече се стараех да усвоявам нови неща, толкова повече се сблъсквах с все по-нови страхове. Но пък едва ли ще дойде в живота ви такъв момент, когато напълно ще престанете да се боите. Страхът – това е емоция, която не винаги можете да контролирате, при все че можете да се зареждате с решимост да преодолявате страха си. А когато осъзнаете целта на своя живот, тогава идва и мъжеството.

1. Търсете смисъла
Позволете да ви покажа какво означава смелост. Бих могъл сега да скоча от тази маса, да направя салто и да се просна на сцената. Готови ли сте? Не? А ако все пак опитам? Готови ли сте? Пошегувах се. Ако взема да направя нещо подобно, задължително ще счупя я ръката си, я нещо друго от този род (смее се). Естествено, не бих тръгнал да скачам в такъв момент от масата, защото е опасно. Но представете си, че съм сам в това помещение и изведнъж тук избухне пожар. Как смятате, тогава ще скоча ли? Да! Защо? Защото, както сами разбирате, иначе просто ще трябва да изгоря жив и затова ще е по-добре да се реша на този скок, да се подложа на цялата тази болка, тогава просто няма да имам друг избор. Понякога е трудно да се изпълниш със смелост, когато не виждаш цялостната, завършената картина на нещата.

2. Шегувайте се
Когато веднъж бях на плажа, към мен се приближи една жена, а моето стъпало беше заровено в пясъка. Тя възкликна: „Изумително!“ Кое по-точно? Жената пита: „Колко време ви трябваше, за да заровите така дълбоко краката си в пясъка?“ И тя навярно съвсем сериозно смяташе, че аз умишлено съм заровил краката си (пък и ръцете) по такъв начин. И реших да се пошегувам с нея: „Да, доста време ми трябваше.“ Тя отвърна: „Довиждане.“ И си тръгна. Още щом се отдръпна, аз бързо излязох от пясъка и я изчаках да се обърне… после взех да подскачам, сякаш нищо ми няма. Тя едва не получи сърдечен удар!

Обичам да се шегувам! Посещавал съм 55 страни. Изминал съм пет милиона километра и в главата ми са се раждали какви ли не побъркани идеи. Примерно, веднъж помолих мои приятели да ме сложат в отделението за багаж в самолета. Хората отварят капака, за да си сложат куфар, и там изведнъж виждат мен! Какви изражения добиваха само! (Смее се.)

Друг път се направих, че съм пилотът на един самолет. И приветствах пътниците, докато се качваха в самолета, като им обяснявах, че по време на този полет капитанът ще бъда аз. Ох, с какви уплашени погледи се вторачваха в мен! Някои дори казаха: „Може би няма да е зле да изчакаме следващия полет“, но в крайна сметка все пак се качиха. Други попитаха: „Какво искате да кажете, да не става дума за някаква нова технология? Вие да не би да управлявате с помощта на мозъка си?“ Но пък за сметка на това децата бяха във възторг! После, когато пасажерите заеха местата си, аз минах напред-назад през пътническото помещение и всички ме гледаха вторачено! Накрая обявих: „Добър ден, пред вас е капитан Вуйчич…“ И те окончателно приеха, че това си е самата истина. Чак тогава обявих, че става дума за шега. Възрастните въздъхнаха с облекчение, а децата останаха разочаровани (смее се).

Веднъж пътувах в една кола. На светофара редом с нас спря и друга кола. В нея седеше младо момиче. Тя погледна към мен – погледнах и аз към нея. Тя към мен – аз към нея. Тогава реших да си направя шега с нея. Тя виждаше само главата ми. И аз направих така (превърта се многократно на едно място). Тя ме гледаше с невероятно изумено изражение!

 3. Не се отчайвайте
Такъв беше моят живот. Не го виждах в цялата му пълнота и не схващах защо ми се случва едно или друго. Вече съм на 32 години. Имам си съпруга. Имаме си син, чакаме и второ дете. Станах това, което ми харесва да бъда. Но когато бях на 15 години, не знаех, че ще имам всичко това. Бях изпълнен единствено с неясното усещане, че трябва да вървя напред и да следвам някаква цел. И не губех кураж, а продължавах по пътя си. От него ме отклоняваха единствено обезсърчението и разочарованията. Ще ви задам един въпрос: кой е най-големият ви вдъхновител и кой е най-големият ви „обезсърчител“? Ето какъв е отговорът: това сте вие. Вие самите сте своите най-големи вдъхновители и своите най-големи източници на разочарования. Защо говоря така? Защото когато някой ви казва едно или друго, било то на мен, или на вас, ние винаги имаме избора да повярваме или да не повярваме. В училище много деца ми говореха, че не ставам за нищо, не желаеха да общуват с мен. И аз започнах да им вярвам. Ако не им бях повярвал, това нямаше да ми се отрази по никакъв начин. Но моята душа взе да помръква.

Получава се така, че ние често се поддаваме на подобни влияния. Много хора години наред живеят в мисълта си с думи, подхвърлени им от други хора. Но в моя случай аз познавах и безусловната любов от страна на родителите си, и жестокостта от страна на целия останал свят.

Всяка сутрин родителите ми казваха: „Ник, готов ли си за училище? Отивай, покажи им всичко, което умееш. Не се притеснявай от това, което ти говорят другите. Ти си прекрасен. Ти си изключителен.“ И аз се чувствах в отлично настроение до момента, в който не влизах в училище, а там някой започваше да ми се подиграва. Тогава се връщах у дома с плач: „Мамо, татко, не искам повече да ходя на училище!“ А те отново ми говорят: „Не се отказвай, полагай усилия! Ти си прекрасен, ти си изключителен!“ Аз им обяснявам: „Не искам да съм изключителен, искам да съм щастлив! Искам да имам ръце и крака, искам да мога да тичам, да карам колело.“

imageДушата ми помръкваше все по-трагично. В нея се насади и страх. Знаете ли кой е най-големият страх? Страхът, че ще останеш сам. Не се вслушвайте в подобни лъжовни вътрешни внушения. Те едва не ме накараха да загубя живота си! Лъжата на едно самовнушение постоянно отекваше вътре в мен: ти никога няма да проходиш! Ти никога няма да се ожениш! На кого изобщо си нужен! Ти нищо не можеш да постигнеш – можеш да бъдеш единствено бреме за собствените си родители.

Ако моите родители не ми бяха говорили, че съм прекрасен и че ме обичат толкова много, навярно щях да се самоубия. Но въпреки страданието аз си давах сметка, че моята смърт ще им причини тежка болка. И затова не го направих. Говорете на собствените си деца колко са прекрасни. Това те няма как да го чуят от телевизора или в училище, но то ще им бъде от полза за цял живот.

4. Не се страхувайте от нещастия
Не се страхувайте да падате. Не се страхувайте от нещастия. Сигурно ви изглежда, че ако аз падна веднъж, повече няма да мога да се вдигна (пада на масата). И даже сто пъти да опитам (прави няколко опита да се вдигне), пак няма да се получи. Но това все още не е краят! Животът ми не е свършил! (Използва челото си, за да се отблъсне от масата, и се вдига.) Никога не се предавайте!

Когато бях на 13 години, играех футбол. Знаете ли, в сравнение с моя ръст, топката беше много голяма и понякога това ми причиняваше болка. Веднъж се случи, че тъкмо аз трябваше да пазя вратата. Момчетата викнаха към мен: „Ник, готов ли си?“ Аз им отвърнах: „Да!“. Ами, просто ми се стори, че някак все пак съм готов…И изведнъж гледам как топката лети право към мен и в този миг се почудих какво изобщо да правя там! Подскочих и я изритах с единствения си крак! Вследствие на това го насиних доста зле. После три седмици не бях в състояние да ходя нормално. И тогава за първи път се почувствах същински инвалид. И осъзнах: пред себе си винаги имам избор. Да гледам другите и да искам да имам това, което те имат, причинявайки мъка на себе си, или да ценя това, което вече имам. И взех решение да престана да се оплаквам. Лесно е човек да се оплаква. „Иска ми се да имам повече пари.“ „Иска ми се да се оженя.“ „Иска ми се да съм здрав.“ Ако се чувствате нещастни, докато живеете в самота, няма да станете по-щастливи дори когато се ожените. Поговорете с вече семейни хора! Попитайте ги! Те ще го потвърдят.

5. Не се оставяйте под тежестта на стреса

Питам осемгодишни деца:

– Вие изпитвате ли стрес?

А те ми отговарят:

– Да!

– Какво представлява това за вас, защо изпадате в стрес?

– Ами родителите забраняват едно или друго, а братята и сестрите се държат непоносимо. Освен това всички в семейството работят прекалено много!

– Ясно.

Питам юноши:

– Вие изпитвате ли стрес?

– Да, да!

– Защо?

– Родителите ми не ме разбират! Приятелите ми непрестанно си сменят настроенията! Тялото ми променя своите форми! Някак не мога да осъзная какво всъщност представлявам!

Питам завършващи ученици:

– Вие изпитвате ли стрес?

– Разбира се, нали се налага да вложим толкова труд, за да постъпим в университета. Но там всичко ще се оправи!

А какво мислят студентите от университета? Правилно се досещате, за тях ученическите проблеми изглеждат пълна глупост. Кога всъщност ще дойде краят на всеки наш стрес? Никога! Ще имаме и възходи, и падения, лоши и хубави дни. Но никога не бива да забравяте собствената си ценност като Божие творение, винаги трябва да помните своята цел и да имате добре осъзната представа за живота. Аз вече си давам сметка, че не ръцете и краката са най-потребното за мен. Аз и без тях мога да изглеждам същинско чудо в очите на някого.

 image6. Насърчавайте и другите
Когато бях на 24 години, изнасях една беседа в Калифорния. Там присъстваше мъж, който държеше в ръцете си момченце. Това момченце нямаше нито ръце, нито крака, само едно неголямо стъпало като моето. То беше само на година и седем месеца. Останах изумен! Помислих си: „Ето го малкото ми братче!“ Помолих бащата да го доведе при мен на сцената. Нямаше как да го прегърна, защото ръце нямам. Не можех и да му подам нещо, с което да го зарадвам. Тогава просто прилепих своето стъпало към неговото и леко го погъделичках. То ми се усмихна, а хората в залата се просълзиха. После моята майка прегърна неговата майка, а моят баща прегърна неговия баща. Те също се разплакаха.

Впоследствие, няколко години по-късно, когато това момченце тръгна на училище, там започнали да го дразнят и обиждат. Знаех, че ще му се наложи да премине през подобно разочарование и изолация. Отидох в училището и поговорих със съучениците му. Обясних им, че трябва да проявявят уважение към всеки човек. Оттам нататък никой повече не се подиграваше с това момченце.

Помислих си колко важно щеше да бъде за мен, ако бях имал възможността да срещна такъв човек, когато и аз бях на единадесет. И ако моите родители бяха имали възможността да познават семейство, което отглежда дете като мен.

7. Не сравнявайте своята болка с чуждата

Никога не казвам на хората, че разбирам тяхната болка. Не сравнявам изгорял дом с липсващи крайници. Не правя сравнение между различните скърби. Нали помните, че ние всички си имаме своите възходи и падения?

Аз съм много благодарен на родителите си, на братята и сестрите си. Тяхната любов ми даваше сили. Много съм благодарен на съпругата си – тази жена е моето вдъхновение! А самата тя не е имала такава голяма подкрепа от страна на нейните родители. Майка й напуснала семейството, когато тя била само на четири години. А когато навършила 18, баща й починал от рак. Тя се изправила пред далеч по-тежки изпитания отколкото аз! Трудно ми е дори да си го представя. Но това я укрепило още повече.

Когато се запознахме, ние изпитахме любов още от пръв поглед. В мига, в който очите ни се срещнаха, аз почувствах как коленете ми буквално се разтрепериха (смее се). Почувствах нещо много особено! И когато започнахме да се срещаме, разбрах колко дълбока е всъщност истинската любов.

Три месеца след началото на нашите срещи, аз се изправих пред тежка финансова криза. Изпаднах в истинска депресия. Нямах желание да ям. Не можех да спя. И когато казах на моята съпруга: „Сладурче, останах без пари, не зная какво да направя“, тя ми отвърна: „Няма значение, аз ще започна да работя като медицинска сестра. Всичко ще бъде наред.“

Човекът, който понастоящем ми съдейства да се изявявам на сцената, се нарича Газ. Той е един от тримата ми помощници, които ми помагат в моите пътeшествия по света. При все че вече се приучих да върша доста неща съвсем сам – например да си мия зъбите, смятам, че е добре човек да умее да търси помощ.

8. Поставете си цел
Бих искал да ви разкажа кой е човекът, който ми е оказал най-голямата помощ. Когато бях ученик на около 15 години, всеки път след учебните занимания се налагаше да чакам по цял час колата, която ме прибираше у дома. И така всеки ден.

Веднъж се оказа, че не съм сам – там беше също и училищният чистач. Той се вгледа в мен, аз – в него, и се сприятелихме. Оттам насетне с него си говорехме за всичко: за религиите, за войните, за чистотата, за политиката. И след няколко седмици, през които водехме подобен тип разговори, веднъж той ми каза: „Ник, ти ще станеш оратор!“. „Кой, аз? Оратор? Ти си се побъркал!“ „Ще видиш, ти ще станеш оратор!“ „И какво ще разказвам на хората?“ „Ще им разказваш историята на своя живот.“ „Няма каква история да им разказвам!“ „Напротив, имаш много интересна история.“ Освен това ми сподели, че в нашето училище група ученици искат да чуят моята история и взе да ме увещава да говоря пред тях.

Три месеца ме увещаваше да направя това. Аз все отговарях: „Не – не – не.“ Дълго време отказвах, но накрая успя да извие ръцете ми и аз казах „Да“ (смее се). И се появих пред хората, говорих им и ги видях, че плачат. Останах изумен. „Да не ви е станало зле?“ – питах аз. Лично на мен това ми допадаше. Хората взимаха телефонния ми номер и ме канеха да ходя да говоря и на други места. Аз продължавах да се изявявам все в същия дух. И в един момент майка ми каза:

– Ник, иска ми се да поговорим. Обясни ми какво означава това. Постоянно идват при теб разни хора, водят те по разни сбирки, там ти заставаш на подиума пред тях и им говориш някакви неща, нали така? И когато се връщаш у дома, изглеждаш щастлив, а те плачат. Не разбирам какво означава това! Защо те плачат?

– Не зная.

– За какво говориш с тях?

– Просто споделям с тях историята на своя живот.

– А каква е историята на твоя живот?

– Не зная…

– А това твое говорене – вид работа ли е или хоби?

– Не зная.

И ето, стана така, че когато навърших 19 години, на мен ми беше предоставена възможност да се явя пред 300 слушатели. Помня, че изпитвах голямо вълнение, не знаех какво точно да им разкажа. Но само три минути след началото на моя разказ, хората взеха да се просълзяват. На една от тези срещи едно момиче от средната част на публиката вдигна ръка и ми каза: „Извинете, че ви прекъсвам. Ще ми позволите ли да стана от мястото си, да дойда по-близо до вас и да ви прегърна?“. И пред погледите на всички тя се приближи към мен и ме обгърна с ръце. И ми говореше: „Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти! Никой не ми беше казвал, че съм прекрасна! Никой не ми беше казвал, че съм обичана! Никой не ми беше казвал, че съм красива такава, каквато съм.“.

Останах слисан. Ами ако аз не бях чул всичко това от моите родители? Ако не бях слушал тези неща от родителите си, просто нямаше да съм там. И се замислих, че милиони хора жадуват да чуват това. После се върнах у дома и още от вратата извиках: „Мамо, татко! Знам с какво искам да се занимавам! Искам да бъда оратор!“ Татко отвърна с едно: „Е-е-е…“. Мама в този момент миеше съдове. Тя остави тавата настрана, скръсти ръце и погледна надолу към мен:

– Ник? За какво ще говориш с хората?

– Не зная…

– Ти ли ще организираш тези събития?

– Не зная.

– Познаваш ли други оратори?

– Не познавам.

– А на кого са потребни изобщо тези твои изявления?

– Не зная.

Като цяло нямах конкретни планове и цели. Пък и по това време, според желанието на родителите ми, се обучавах за счетоводител, но когато знаете какво вършите и защо го вършите, можете да продължавате напред, без да се боите от препятствия. В душата ми беше жив споменът за момичето, което ме прегърна. Такава е моята цел: искам хората да получават надежда. Колко много препятствия ми предстояха: още не бях станал оратор, още нямах образование, още не бях получил покани за участие. Но вече не се вторачвам в такива препятствия. Възприемам ги като възможности! Нямах ръце, крака, пари, не познавах никакви оратори и хора, които да ме подготвят. Инициативата за всичко трябваше да дойде от мен.

 9. Бъдете упорити и търпеливи

Реших да се обаждам в различни училища и да предлагам своите услуги. Ето какъв беше първият ми разговор:

– Здравейте, казвам се Ник! Аз нямам ръце и крака.

– Моля?

– Нямам ръце и крака…

– Как тогава държите телефона?

– Нима това има значение? Бих искал да дойда във вашето училище и да изнеса беседа пред…

– Не, благодаря.

И в следващия миг ми затвориха телефона. Какво сторих аз? Заплаках може би? Не! Знаех, че няма да е леко. Трябваше да имам в себе си мъжество, за да се справям с неуспехите. Никой не обича несполуката! Но при все това несполуките също са фактор, който ви доближава към целта.

Второ позвъняване:

– Привет, името ми е Ник и аз съм… ммм… оратор. Бих искал да дойда… и да се срещна с вас…

И този път ми затвориха телефона.

Така ми отказаха още в първите две учебни заведения. Провал ли е това? Да! Значи човек без късмет ли трябва да считам себе си? Не! Позвъних в 52 училища! И навсякъде ми отказваха! Ето какво още направих. Позвъних и в 53-то по ред училище.

– Здравейте, казвам се Ник, аз съм мотивационен оратор с богат опит и бих искал да разкажа пред вашите училищни възпитаници защо човек не бива никога да се предава и как трябва винаги да вярва в себе си!

– Мм… Добре!

Ами сега? Какво ми оставаше да направя? Не знаех! Но продължих:

– А ще можете ли да ми заплатите?

– Нима това не са безплатни беседи?

– Е, свързани са с известни разходи…

– Колко бихте искали да получите?

– Петдесет долара!

– Добре! Ще можете ли да дойдете следваща седмица? Във вторник?

– Да, разбира се! Прекрасно!

Еха! Получи се накрая! Бях толкова въодушевен! Толкова щастлив! Щях да докажа на родителите си, че мога да бъда оратор. После погледнах на картата. Това училище се оказа на два часа и половина път от моя дом! Как щях да стигна дотам? Все едно, трябваше непременно да намеря начин! И така, денят беше четвъртък, а беседата ми беше предвидена за вторник. Нищо чудно, ако поема нататък пеша, до вторник да успея все пак постепенно да се добера дотам. Не, не беше добра идея… Отидох при моя брат. Той просто си гледаше телевизия.

– Привет! Имам прекрасна новина! В едно училище искат да изнеса беседа пред учениците.

– Ами, поздравления – след което отново се обърна към екрана.

– Много те моля! Трябва непременно да отида там! Толкова много се трудих! Толкова много старания вложих!

– Е, кога трябва да стане това и къде?

– Във вторник…

– Не, не мога.

Какво ми оставаше да направя? Толкова усилия положих! Трябваше да отида там! Върнах се при брат ми:

– Ще ти дам 50 долара!

– Окей!

И така, ние потеглихме в определения ден. Пътувахме дълго. Моят брат ме пита:

– А колко голямо е това училище? Какви са учениците в него?

– Не зная.

– Ти какво, нима не си се поинтересувал?

– Не…

И ето че пристигнахме в училището. Чувствах се толкова развълнуван! Не знаех каква ще бъде моята аудитория. Не знаех колко дълго ще говоря… Но залогът беше висок. Постигнах това, след като звънях в 53 училища наред! Попитах учителя:

– Колко време ще бъде моето изявление?

– Достатъчни ли са ви пет минути?

О, не! Брат ми се засмя! Но пък за сметка на това там навярно щеше да има много хора? Все пак дори това можеше да се окаже достатъчно? Тогава попитах:

– А колко ще бъдат присъстващите?

– Ами, около десетина човека.

Почувствах се дълбоко разочарован. При все това изнесох своята беседа, сбогувах се с всички и двамата с брат ми се отправихме към къщи. Аз го помолих: „Само не казвай на мама и на татко!“

Как се разстроих само! Не отидох да вечерям, не исках да разговарям с никого. Бях изпълнен с мисълта, че никога няма да мога да стана оратор. Но на следващата сутрин, още в ранен час (в 8.30 ч. – сами разбирате, това за един юноша е ранен час) телефонът позвъни. Аз още спях и нямах желание да вдигам слушалката. При все това реших да отвърна на позвъняването!

– Ало?

– Привет, вие Ник ли сте – мотивационният говорител? Нали вие разказвате за това, как човек никога не бива да се предава?

– Да, аз съм.

– Вижте, имаме спешна нужда от вас! Страшно много искаме да ви поканим в нашето училище. Но вие сигурно сте много зает.

– Един момент да погледна графика си! (Естествено, страниците в тефтера ми бяха празни. Но аз все пак направих известна пауза.) – Добре, да се видим следващия петък.

image10. Дайте простор на мечтите си

И аз изнесох беседа в това училище. После ми позвъниха и от второ. И от още други по-нататък… Към днешна дата вече съм имал 35 000 покани за участие! И затова ми се иска да ви кажа: всичко започва с мечти! Моите мечти са големи!

Ставал съм свидетел на големи човешки мъки. Сега вече съм баща и не мога да си представя, че моето детенце ще живее в глад. Кой трябва да сложи край на всичко това? Правителството ли? Не, не бива да чакаме на правителството. Длъжни сме да го постигнем самите ние.

Забравили сме основополагащите принципи. Всяко човешко същество има правото да се ползва от храна, медицинско лечение, жилище още от самото си раждане. Искам да премахна световния глад. Навярно звучи твърде амбициозно, но земното пространство не може да бъде чак толкова необятно! Вярвам, че следващото поколение ще се справи. Тази цел ще бъде постигната не от днешните възрастни хора, а от децата им.

Смятам, че след десетина години ще се формира армия от младежи, вярващи в луди мечти. Нищо толкова много не се изисква! Ако 400 милиона юноши дават по един долар на ден? Колко много болници ще можете да построите! Колко много деца ще успеете да нахраните! Колко голям брой домове ще съумеете да възстановите! Какво голямо количество чиста вода ще имате сили да осигурите! 400 милиона на ден! Това са 10 милиарда на месец! Фантастично! Това може да бъде постигнато, стига всеки да пожелае да отдаде един толкова незначителен дял.

Бих искал да ви задам следния въпрос: кои сте вие? Какви са вашите ценности? Ако днес настъпи последният ден от живота ви, как ще ви запомнят хората? Като човек, който се отдава, или като човек, който получава? Като щедър човек или като егоист?

11. Живейте за днешния ден
Винаги живея така, сякаш днес е последният ми ден. Естествено, винаги имам голямото желание да се върна у дома. Но няма как да съм сигурен дали това ще стане. Просто не знам: може самолетът ми да се разбие някъде по пътя. Или да блокира двигателят ми. Знам обаче, че обичам своята съпруга и че тя обича мен. Сега тя е бременна и няма възможност да пътешества заедно с мен. Но тя знае, че хората имат потребност от надежда, и това е единствената причина, поради която двамата с нея в момента не сме редом един до друг. И все пак даже и да се случи да загина по пътя към дома си, тя ще се срещне с мен на небесата и ние ще бъдем там вечно. Защото аз вярвам в Царството Небесно, в Иисуса Христа, в опрощението на греховете. Вярвам, че Той ще превърне всичко лошо от живота ми в нещо добро. Иска ми се да знаете, че Царството небесно е реалност. Имайте вяра, имайте надежда! Насърчавайте другите и ги дарявайте с любов! Живейте живота си за днешния ден: в пълнотата, чистотата, вярата, семейството.

Днешният ден – това е всичко, което имаме. Няма как да променим вчерашния. Не ни е по силите да предвидим и да се подготвим за всичко, което ни очаква в утрешния. Можем да внесем промени единствено в днешния.

12. Прощавайте на хората
Научете ги да си прощават сами на себе си. Вслушвайте се в своите деца, в своите родители. В семейните отношения е трудно да се намери идеалният баланс, но вие се стремете към това. Ако направите опит да се сближите с децата ви, те ще откликнат.

Прощавайте на своите близки. Не изчаквайте, докато те потърсят прошка. Благодарете на Бога за своите родственици и приятели. Нищо чудно това да е последният ви шанс. Прочее, бъдете благодарни! Имайте големи мечти! Обичайте своето семейство!

Превърнете се в удивителен пример за някого другиго и никога, никога не се предавайте!

 

Превод: Анжела Петрова




Тагове:   Ник Вуйчич,


Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lyuliak
Категория: Лични дневници
Прочетен: 560061
Постинги: 631
Коментари: 559
Гласове: 1337
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031