Винаги съм обичала биографии. А още повече, автобиографии. Но все повече оценявам какво огромно свидетелство е една искрена изповед за житейските събития на някого, защото в нея, като по книга, можеш да видиш и тихите Божии стъпки, милости, строгости… и любов.

  Сега чета дневника на Николай Хайтов. Не става ясно откъде е дошла голямата му любов към четенето, но той не „подивява“ в практиката си на лесоинженер именно заради дървения сандък с книги, който мъкне навсякъде със себе си. Дневниците му започват с неговия арест, поради добрия му контрол за здравето на гората, който попречил на изпълнението на безумния дърводобивен план, заради който собствените служители на горското започнали да секат през просото.

Арестът се случва във времето на „култа“, осъждат го но осем години тъмничен затвор заради изцяло измислени обвинения. Жена му е бременна и нямат други доходи. А в килията, за да не го хване страхът, трийсетгодишния Хайтов си представя историята, започва да си мисли за древния Рим, за рицарите, и си съчинява хумористични пътеписи от името на известния Евлия Челеби. Търси лекарства против страха от древните автори, чиито книги е чел. Вглежда се към звездното небе над рилската гора. И намира две лекарства: Смирение и Светлина. Смирение, защото колкото по-малко приемаш за свое в света, толкова по-малко губиш. Светлина, защото „никой мрак не е толкова голям, че завинаги да погълне светлината“.  

Хайтов е чел и цитира Библията. Същевременно има леви идеи, но заради прекалено прямия си характер вече е изключен от партията. Докато го съдят, а той обжалва, от горското стопанство го уволняват дисциплинарно, без право на работа в институция. Мести се с новороденото бебе в София. Почва да си строи сам къща от камъни и дървета. Работи с товарачите в Топливо. Същевременно, още по време на делото, негови очерци започват да се появяват по вестниците. Стари приятели писатели му помагат да подобри стила си на писане, и го предизвикват да напише разказ. Написаната с много любов история на родното му село Яврово започва да се издига към бял свят.

Единствената причина за Хайтов да продължава да пише и да ходи на уроци по литература, е един негов Враг – личност от средите на горското стопанство, която е в дъното на скалъпените процеси. Врагът му диша във врата, и Хайтов пише, ли пише. Скоро има вече второ дете. Мостовете към любимото му горско стопанство явно са изгорени, а разсипията на хубавата гора, която продължава в негово отсъствие го докарва до решението, че там повече не може да издържи да работи.

„Случайно“ именно тогава в държавата повява вятърът на промяната, и култът към личността на Сталин и към по-малки „другари“ е отменен. Вратите за изключения и все още подсъдим Хайтов са отворени – дори да пише в „Работническо дело“. И той пише, макар да му режат статиите жестоко. Изслушва селските стопани за безумията, с които „по една линия“ и „от София“ ги карат да водят земеделието на коренно различни почви. И споделя мъдрия извод, който едва ли се отнася само за почвите: „Дълбоката земя трябва да се оре дълбоко, а плитката – плитко…“  

Винаги с тръпки си спомням първия етаж на Лесотехническия, където цялата стена е покрита със снимки на горски стражари, с надпис: „Загинал в служба на българската гора“. За Хайтов мога да кажа, че не си е позволил да загине, а се е оказал от гъвкавите дървета, и е продължил да служи на българската природа и на българската душа много години след като сваля униформата. Но и друго мога да кажа – за такива личности има и Промисъл. Мнозина загиват за Истината. Мнозина и оцеляват. За да могат, при цялото си човешко несъвършенство и идейни противоречия, да пренесат нататък огъня на божественото и светлото у човека.