Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.12.2017 12:54 - ИЗБОРИТЕ НА САМ МАЙТАПЕР
Автор: lyuliak Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 1237 Коментари: 2 Гласове:
5

Последна промяна: 13.12.2017 13:34

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Защо Толкин не обсъжда толкова мислите и изборите на Фродо, колкото мислите и изборите на Сам? Дали защото Сам със своите противоречия е по-близък до всички ни … а и неговият избор е не по –малко интересен?  

Фродо беше добрият човек, на когото чичото и дори Гандалф се доверяваха, когото злите сили от ранна възраст търсеха да убият, а добрите – да му помогнат. Той бе подгонен от родния си край, от уюта на приятелството и гостоприемния си дом, преди да осъзнае каква скъпоценност е сам по себе си. Въпреки, че беше раняван и предварителноизпита ужаса на това, което го преследваше, той прие да носи пръстена отново заради своята СЪВЕСТ, която не му оставяше никакъв друг избор. Ако питаме него, той се страхуваше, страхуваше се много и често, и никога не се почувства герой. Най-характерното за него чувство беше уважението към другите. Респектът към древното, святото, по-голямото от него.   

От този момент нататък изборите на Фродо се стесниха – той не чувстваше сила да остави Пръстена. Само го носеше, като всеки ден и час избираше да не го сложи на ръката си.  

А какво да кажем за избора на Сам? Сякаш да надене на ръката си „ужаса на Фродо“ никак не го блазнеше. Но пък „невиканият и неканен“ помощник винаги имаше избора да се откаже и да се махне. Та той беше млад човек (да не забравяме, в книгата Фродо е на 50 години), имаше си „гадже“, нямаше „нужното образование“ и младежкото му любопитство да види елфи и да пообиколи света не обяснява неговата огромна вярност!   

В тежкото им пътуване ми е правило впечатление, как Фродо сякаш никога не сънува. Внезапно потъва в някакъв тежък сън, и добрите духове го отморяват. Той е толкова ангажиран с борбата с влиянието на пръстена, че едва успява да благодари на Сам и единственото, което е обсебило ума и душата му е огромната отговорност, която носи.   

За сметка на това Сам развива хиляди сетива, сред които сънищата са само началото. Младежът бързо надраства (потвърждавайки евангелската притча за „новото вино в нови мехове“) самомнението на хобитите, че извън Графството няма друг живот. Проглежда за опасни и  невидими духовни същности. Приема Фродо за господин и даже господар, особено откакто разбира, че той не е просто един благ и мил човек, а духовен воин с небивал ръст, който постепенно започва да владее и силата си.   

Сам готви – за тялото и душата на Фродо. Готви без подправки, приема дори дивеч от най-мръсния и опасен според него хобит Ам-гъл. Готви надежда от съкровищата на елфите, с които току-що се е запознал, но вече успява да ги свърже с историята от миналото, и дори да я разтегне като спасителен мост към бъдещето.   

Сам се бие – отново за Фродо. Моментите му на гняв, болка и безумие са най-силни, когато той носи дори Пръстена и надхитрява стражите на Мордор в абсолютна самота. Едва ли можем да си представим точно ТАЗИ самота пред царството на мъртвите души. Самотата пред мрака, през който досега поне напредваха двама. Тя е оживотворена може би само от светлия пример, чието дело Сам иска да продължи.   

image

Сам се опитва да бъде дипломатичен – а това не е силната му страна. Умилостивява Гандалф и елфите със своята простоватост, зад която те прозират нещо по-устойчиво и светло. Дълги дни стиска зъби и притъпява верния си инстинкт относно Ам-гъл, само защото Фродо и Гандалф са на мнение той да бъде оставен жив. Преговаря решително с могъщия Фарамир, като преди това от непредпазливост почти е издал мисията на Фродо.   

Сам не се връща – дори когато вижда в огледалото на Галадриел страшната картина на разруха в дома си. Защото в същото огледало вижда и смъртния сън на приятеля си. 

.... 

Има много тълкуватели, които се опитват да обяснят тази страховита и силна линия в книгата с някаква „мъжка любов“. Но не е това.  Подобна книга, която прочетох на 16-17 години, беше „Винету“. Там има такава любов на разказвача към душата на неговия приятел, че след книгата дни наред не можех да я забравя и бях почти в траур. Нещо подобно е и в друг индиански роман – „Оцеола“. Моето виждане е, че това не е „мъжка“ или „женска“ любов. Не е и чисто синовна. Това е по-скоро любовта на рицарите към Царя. Любовта на душата към Светлината. Любовта към нещо по-хубаво, отколкото виждаш у себе си, и стремежът на всяка цена да го опазиш!    

Сам се боеше от високото – но как да пусне първо Фродо да се спусне по въжето, като може да се убие?     

Сам не можеше и да плува – но скочи в „празната“ лодка, когато Фродо беше невидим. Просто като приятел му познаваше душата и прецени какво може да се очаква от нея („Мисли, мисли бързо, Сам Майтапер!“)      

От един момент нататък двамата носеха ада на изпитанието без други велики мисли, освен: „да удържим и този ден“, при което само Сам тихо си казваше: „а може и да се върнем“. Той загуби надежда за връщането едва в самия край на пътя. Но не и сила да носи Фродо. Чувството, което го изпълваше и му даде тази сила, беше преливаща жал. Затова репликата „не искам да ме съжаляват“ в тази книга не е уместна… Защото Толкин издига всички тежки и тъжни емоции до неизмеримо величие. Може би – до изначалното им величие.   

Защо Фродо не се отказа, аз не мога да отговоря. Най-видимия за мен отговор е „защото не можеше да предаде себе си“ или казано по друг начин „защото си беше такъв“. Той беше сраснат с разбирането за Отговорност. А и Толкин, случайно или нарочно, не ни споделя нищо за личния  живот и мечтите на Фродо. Може би, за да можем да израстнем заедно със Сам, който възприемаше Фродо отвън, и го опознаваше постепенно.  

Но защо Сам не се отказа? Може би защото верността извира от любовта напълно естествено, а не е някакво напъване или „бонус", за който трябва договор и подпис…  

Да, разбира се, той обичаше и своя баща Старика, обичаше и симпатичната Роузи. Обичаше Графството. Но някак прозря, че за да помогне на Графството, трябва да излезе и извън него. За да спечели битката за Графството той трябваше да участва в битката за света!   

Това беше изборът на Сам. В края на битките той не искаше друго, освен мир. Накрая на него му стигаше Фродо – спокоен и свободен от мъката си. Искаше дори да замине с него за Сивите заливи.   

Но дали защото вече нищо на земята не му беше примка, Сам остана на земята. Стана многодетен баща и прочут градинар. Беше и кмет, докато не му омръзна. Така и ние, ако последваме своя Цар, светлината на душите ни, и разберем, че друго нищо не си струва - непременно се превръщаме в многоплодно дърво…   

image



Гласувай:
5
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. syrmaepon - Сам е не по-малък герой от Фродо. За ...
11.12.2017 14:43
Сам е не по-малък герой от Фродо. За мен той е разум и любов съединени, което сигурно може да се интерпретира различно, например да обикнеш истината. По някакъв разумен начин Сам е справедлив, той има рядка способност да оцени борбата на душата и да не я съди, а да помага. Това е много трудно и повечето хора наистина се отказват. Няма нищо по изчерпващо силите и вярата от една безконечна борба, която уморява.
цитирай
2. lyuliak - :-)
11.12.2017 16:02
Много ми харесват разсъжденията му.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lyuliak
Категория: Лични дневници
Прочетен: 681170
Постинги: 696
Коментари: 591
Гласове: 1477
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930