Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.12.2017 11:13 - РАБИНЯТА - 2 ЧАСТ
Автор: lyuliak Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 457 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 18.12.2017 11:23

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 /ПРОДЪЛЖЕНИЕ .../ 

"Временното разплитане на тоя възел настъпва при отварянето през 1821г. на „Мора кавгасъ“ /гръцкото въстание/. Салих ага не е изобщо зачетен с покана да оглави поисканата от Ахъчелебийско военна дружина: възложено е това на неговия съперник Агуш ага от Тозборун /Могилица/. Заедно с него отива и Сюрчу, макар и не със своя дружина, но когато се връща – робиня не довежда. Единственият, който се осмелява да си доведе робинки от Гърция е предводителят на ахъчелебийския байрак Агуш. Той единствен не се съобразява със заповедта на Салих ага – робини да не се водят. И тогава става голямото сблъскване между тозбурунския бюлюкбашия и смолянския войвода, насмалко да заиграят ножовете, но благоразумието надделява: робинките на Агуша му са отнети и една от тях „кауринът“ Салих ага, както са го вече нарекли фанатиците, оженва за подрасналото робче на Сюрчу – Иван.

Не е спокойно през това време и в конака на Сюрчу, където ръждясалата омраза на Фатма избухва от време на време и вгорчава живота на всички.

След време изтерзаната от ревност Фатма умира, но Костадина не отива на погребението – отново е забременяла. Сюрчу отново се замисля върху съдбата на детето и започва да убеждава сръбкинята да приеме неговата вяра, но тя държи кръста дори с по-голяма твърдост отколкото преди. Споразумяват се двамата накрая – той да си ходи на джамия, а тя на черква, а когато децата им подраснат, да ги възпитава Айше ханъм.

По това време Нико Коджабашев е вече извадил с помощта на войводата Салих ага ферман за построяване на черква в Райково. Когато я изграждат, Костадина изпраща тайно от мъжа си восък за новонаправената черква, а също и една делва зехтин да палят кандилото на света Богородица. Децата й понякога я развеселяват и я карат да им пее сръбски песни и така в конака на Юсеин Сюрчу все по-често започва да се чува: „Ой яворе, мой яворе/ ти си дърво най-бойлия/ шири гране на све стране/ не дай зори да сване…“

Като чува за първи път тази песен, Сюрчу влиза при робинята и я поздравява: „Аферим, гюзум, тъй те искам – да пееш!“ – започва да я гали и добавя разнежен: „Бъди ми рахат, няма да те закачам за вярата“.

Изтърколват се още шест години. Пролет е. Всички са по къра: жетварите женат, косачите косят до късна вечер. Изведнъж месечината потъмнява и след това отново почервенява. Изтръпналите мъже и жени се питат какво ли ще е това знамение. На другия ден допада страшна вест: „Салих ага удушен“. Повикали го в Гюмюрджина да получи уж пратения от султана орден, но там през нощта хората на Емин паша се впуснали в стаята му, надянали примка на врата му и го умъртвили. Всички били като попарени: плакали малки деца, завайкали се майки и бащи. Разшавали се хайтите и пантите, че вече нямало от кого да се боят. Размърдали се и първенците – кой да заеме мястото на умъртвения войвода.

Кандидат е и Хаджи Исенаа, както вече се нарича Сюрчу след ходенето на поклонение в Мека, но фанатиците се обаждат: „Няма да е Сюрчу, защото има в къщата си гяурлък“, и коварно го съветват: „Ако искаш да си войвода – да махнеш неверницата или пък да я потурчиш!“ Коварен е тоя съвет, защото на всички – освен на заслепения властолюбив Сюрчу – е известно, че Агуш ага от Тозборун е издействал смъртта на Салих ага и нему е обещано войводството.

 С надежда да седне на ахъчелебийския престол, Сюрчу предприема нови опити да потурчи сръбкинята. Първо се опитва да я заплаши, след това я съблазнява с разни обещания, но нищо не разколебава упоритата жена. Много по-умна от него, тя му разкрива, че го мамят за войводството, но думите й само наливат масло в огъня. „По какво ще се познае, че си водила поп?“ – провиква се той и заявява, че ще я потурчи, и то на часа. Излиза и след малко изпраща пет-шест зверовити жени да я фереджосат. Улавят я и я повличат с крясъци заедно със сина й Иван. Костадина се дърпа и вика, та гласът й се чува над цялата горна махала. Разбират християните какво става, но го няма Салих ага да я отърве. И тогава се случва чудо: трясва гръмотевица точно над покрива на Сюрчу и суеверните помакини се разбягват, уплашени от Божието знамение. Сюрчувите аргати обаче успяват още преди гръмотевицата да завият чалма на Костадининия син Иван и да го поздравят с новото му име „Шакир“.

Исенаа изпада в отчаяние. Намразва своята робиня и от този черен за него ден започва много да пие. Ходи умърлушен и не желае никого да вижда. От време на време само вика при себе си децата, родени от сръбкинята, раздава им рожкови, стафиди и ги отпраща, за да остане отново сам. Гордата робиня нищо не прави, за да го извади от мрачното му вцепенение. Тя не може да му прости, че е изменил на думата си и е посегнал на вярата й. Отчаянието на суеверния Сюрчу идва и оттам, че след гръмотевицата, която спасява Костадина, в коравата му душа се прокрадва съмнението, че ако има на небето Божа сила, тя не е на негова страна, а на страната на сръбкинята, и не смее да пипне тази „щерка вавилонска“, както поп Върбан я бил нарекъл. Вярата му в Аллаха вече не е така твърда, както някога. На всичко отгоре в Райково допада хабер, че Агуш е заел войводското място в Пашмаклъ и вика по-първите хора на съвет. Той не е сред повиканите. Катранът в душата на пренебрегнатия честолюбец става още по-черен.

Тоя катран се усилва и от присъствието на новия мохамеданин в къщата му – Шакир, който по цял ден се разхожда из потона и сразен от отказа на майка си да го види, се окайва на висок глас. Той моли майка си да му прости, че инак няма за него живот, а когато прониква при нея, тя го изхвърля заедно с чалмата му и му крещи:

- Защо се предаде, а?

На другата сутрин виждат Шакирко да седи притихнал на двора и от време на време посяга нещо да лови. Питат го какво е това, а той усмихнат отговаря, че са лястовици. Всички разбират, че се е побъркал – знак, че света Богородица се е погрижила да го отърве от черната мъка.

Костадина понася и този удар като проява на волята Божия и не изпитва повече към сина си нито омраза, нито жалост. За нея той престава да съществува.

След полудяването на Шакирко в конака на Сюрчу отново настъпва зловеща тишина. Никога вече той не вижда Костадина – заклел се е и удържа на клетвата.

Не е било лесно и на Костадина. Заобиколена от коварни шетачки и любопитни аргати съгледници, тя никому не е могла да се изповяда. Силният й характер и непоклатимата й вяра обаче са й давали сила всичко да надвие – и съмненията, и угризенията, и драматичните сблъсъци с целия враждебен около нея свят.

Съвсем друго е при Сюрчу: той се раздира между омразата, съжалението, между вярата и суеверието, между любовта и накърнената си чест и терзанията му нямат край. Кратките отпущания на сърцето си той намира само в лютата ракия. Пие сам в одаята, а вечер излиза по калцуни – за да не вдига шум – и се разхожда из дългия потон. Казват, че неведнъж спирал пред вратата на Костадина, но винаги отминавал. След една такава нощна разходка, пиян както обикновено, той ляга на пода пред вратата на своята робиня и умира. Откриват го на вратата – вдървен и с размътени очи.

След смъртта на Сюрчу имотът му се разграбва – на Костадина не остава нищо, но райковските християни не я забравят: редуват се да й носят храна. Вече са умрели старите попове – новият духовник в Райково е светогорският калугер поп Глигорко. Той идва един ден у Сюрчови и казва на неговите наследници: „Агалар, тази жена е християнка, водила е поп, дайте ми да си я отведа в черквата. На вас тя вече не трябва.“ Наследниците се съгласяват и така Костадина и Шакирко били прибрани в метоха към новата черква. Там преживяла освободената робиня под крилото на легендарния Глигорко последните дни на своя страдалчески живот. Райковци я почитат като мъченица и много често я посещават. Идват и деца да им разказва. Повечето я питат защо й е отсечен пръстът, а той не е отсечен, а прехапан от една от жените, които я помъкнали да я потурчват. Когато децата си отивали, Костадина им подарявала мъниста. Никого не връщала без някакво подаръче.

В замяна на страдалческия й живот смъртта на тази жена била от най-блажените: при нея имало някакви жени, когато навънка се разнася звънтенето на първата в Райково камбана.

- Какво е това? – заослушвала се тя.

- Камбаната – отговорили й жените. – Снощи са я окачили…

Лицето на Костадина се поизвило, сякаш да се помоли, и от широко отворените й очи закапали сълзи. Понечила да се прекръсти и да благодари, че е дочакала най-сетне да чуе божествения звън, и изпуснала последния си дъх – с блажена усмивка на устата.

На погребението се стичат и християни, и българомохамедани. Едните носят ковчега от едната страна, другите – от другата. След двестагодишна раздяла на брат от брат, на роднина от роднина, помъчените и останалите на старата си вяра българи в Райково се събирали на едно място пред един ковчег.

На това погребение Шакирко изведнъж идва на себе си, сваля чалмата и понечва да се прекръсти, но смразяващият поглед на сестра му го вразумява и той само се провиква: „Майко, майкоооо!“

Така завършва земния си път Костадина Стойкович, робинята, погребана в райковските гробища около 1856 година.“

  Из „Дневник на Николай Хайтов“, 2 част 84-94 стр.

image




Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lyuliak
Категория: Лични дневници
Прочетен: 630108
Постинги: 678
Коментари: 581
Гласове: 1439
Календар
«  Май, 2018  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031