Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.10 11:47 - ЗАЩО ЧОВЕК ИМА НУЖДА „ДА СЕ ПРАВИ НА ИНТЕРЕСЕН“?
Автор: lyuliak Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 2392 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 05.10 17:13

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Когато бях за кратко учителка, забелязах, че във всеки клас има по двама-трима, които без да са злонамерени, на всяка цена искаха „да бъдат интересни“. То не бяха комични постъпки, то не бяха странни коментари, дори когато съм ги гонела от час без отсъствие (тогава можеше), те се връщаха, защото навън им било скучно... Въпреки, че ми причиняваха големи грижи, усетих че точно тия момчета не са ми неприятни, и дори с някаква част от сърцето си ги разбирам, защото там намирам същото нещо: голямо желание точно ти да кажеш, да се чуе твоето мнение, да се смеят на твоята смешка. 

image

    Мисля си, че в „масата“ (а това беше техникум с понякога 100% мъжки паралелки) човек трудно може да се почувства ценен и различен, дори не стигат и добрите му оценки. Голяма част от тия момчета не наблягаха на цинизмите или мръсните думи, понеже още не бяха влезли в такива сфери на поквара, а „номерата“ им бяха по-скоро подобрен вариант на детската градина. Но като се замисля, у много от колегите ми сега, които се правят на интересни „по мъжки“, дълбоката мотивация е същата, ако и проявлението да е вече противно. 

    Кое в нас вика за внимание и го иска на всяка цена? Какво можем да направим, за да обуздаем тия желания и емоции, които не ни дават мира, когато се озовем във компания?

    Някои изследват миналото и стигат до извода, че примерно такива деца не са били достатъчно ценени в дома си, от родителите, или може би са били част от доста голямо семейство, в което не могат да изпъкнат. Също е възможно и обратното, близките да са превръщали детето в прекомерен център на внимание. 

    Това, че „проблемът“ не е изцяло у нас, обикновено е факт, но според мен не е здравословно да се закопаваме в обвинения към минали хора за минали грешки. Това по-скоро може да ни съсипе. Полезно само е да схванем, че нашето поведение наистина често е продукт на неосъзнати нужди, или пък на лош пример как да задоволим тия нужди.

    Оттук нататък започва нашият дял от битката. Защото да бъдеш лошото момче, или нацупеното момиче, върви само до време и то пред незрелите ни съученици...  За да постигнем усещане за комфорт и да изпълним дните си с достойнство и смисъл, са необходими по-сериозни промени.

    Не е лоша идея да се отдадем на добри дела, тогава вниманието и благодарността към нас ще са непресекващи и големи. Но е странно, че съм разговаряла с добротворци, които и тогава не постигат своя мир. Реално, на отделни личности дори добротворството не донася усещането за уникалност и смисъл. Дали те се притесняват, че са като „бурмичка в голяма машина“ и без тях  делото може да извърши и друг? (Такива хора до обида спорят с другите кой да извърши доброто дело… ) Или може би като го вършат, не променят нищо в себе си и затова промяната не е трайна и вътрешна? 

     Както казва психиатърът, преживял концентрационните лагери, В. Франкъл, понякога това усещане за уникалност ни се дава даром, чрез нечия любов. Тогава рязко утихва нуждата да се правиш на интересен, понеже за някого си не просто интересен, а си целия свят! Той преживява нещата си с радост, че може да ти ги сподели, и слуша твоето мнение спокойно, защото копнее да чуе зад него душата ти. 

    Ала когато я няма тази любов? Защото много, дори и семейни хора, я нямат? 

    Мъдрите ни казват: „Обичай ближния като себе си“, или направо „Обичай себе си“ (с което явно трябва да се започне, за да обикнем и другия). Мнозина в наши дни се втурват да следват този съвет, но по изказванията им може да се види, че изобщо не са го разбрали. „Вече ще гледам само мене си“, „Вече няма да прощавам“, „Вече ще ходя на почивка където реша, а спестяванията не ме интересуват“ или „Ще търся нова любов, защото в семейството не съм удовлетворен, а животът е само един…“ са само част от безумните идеи за проява на обич към себе си. Всъщност, това е обич към страстите ни, или отчаян опит да решим някои проблеми прибързано и кардинално, без да се задълбочим какъв е техният корен. 

    Как да обичаме себе си така, че да си бъдем полезни и животът ни да се изгражда, да процъфтява, а не да се руши и да изпадаме в изолация и непростителност? 

    Според мен няма как да минем без ВЗАИМНА ЛЮБОВ. Без тази, която гледа с добро око най-прекрасните ни вътрешни намерения, и всеки ден вярва, че сме способни на благородни постъпки. Но когато няма някой партньор (или дете!), което така всеотдайно гледа на нас, ние трябва да потърсим погледа на Твореца. 

    Много хора не вярват в Твореца. А други си представят Бог като съдия, полицай или инквизитор, който единствено само отмята в тефтера нашите грешки. Те не искат да Го потърсят, не смеят да Го погледнат, и никак не се надяват, че след многото житейски грешки би ги погледнал с добро око. Но парадоксът в Бащата е този, че той едновременно може да съди, да се гневи, да показва резултата от нашите лоши избори, и при все това да гледа на нас с надежда и в перспектива.

    Така че останалото е въпрос на тихо престояване в това Присъствие и допускане на промяната, която то поражда във нас! Вероятно който успее да го преживее, все по-рядко ще има нужда да се изтъква, защото ще заживее с усещането, че постоянно е наблюдаван и обичан. С усещането, че нито една от мислите и идеите му не остава нечута от този загрижен и неуморен Разум. 

    Разбира се, това не е някакво безплодно състояние на блаженство, в което да станем самодостатъчни, щастливи и безполезни. Тогава един „духовен човек“ не би се различавал от обикновен наркоман. За жалост мнозина попадат в това! Те просто търсят практики, с които „да се изолират от проблемите“, а не да ги разберат в тяхното духовно и сериозно естество.  

    Щастието в общуването с небесния Разум е преди всичко в това, че като лекува раните ни, той ни връща сред хората и обновява нашето желание да бъдем полезни, да Го изразяваме в отношенията си с тях, да ги радваме и да ги правим свободни. Ако нямаме този резултат, както се казва, не сме говорили „с когото трябва“, а вероятно с някоя негова имитация. 



Гласувай:
6
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lyuliak
Категория: Лични дневници
Прочетен: 690692
Постинги: 697
Коментари: 591
Гласове: 1479
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31