"Изпървом бил Еру, Единствения, когото в Арда наричат Илуватар; и той сътворил Свещените Айнури, що били рожби на неговата мисъл и съществували заедно с него още когато нямало нищо друго. Заговорил им той, предлагайки разни мелодии, а те запели и възрадвали душата му. Но дълго пели те поотделно или по неколцина, докато останалите слушали, понеже всеки знаел само онази част от мисълта на Илуватар, която го била сътворила, тъй че бавно и трудно разбирал своите братя. Ала все пак със слушането те постепенно се опознавали и растяла хармонията в задружната им песен.И станало тъй, че веднъж Илуватар свикал заедно всички Айнури и им разкрил могъща мелодия, вплела величие и вълшебства, каквито не били чували дотогава; славата на нейното начало и блясъкът на завършека толкова изумили Айнурите, че те преклонили глави пред Илуватар и останали безмълвни.

Рекъл тогаз Илуватар:

- От тази мелодия, що ви разкрих, искам сега задружно да сътворите Великата музика. И тъй като всеки от вас съм надарил с Нетленния пламък, покажете своята мощ, украсете мелодията със сила и мисъл, както сметнете за добре. А аз ще ви слушам и ще се радвам, че красота велика е претворена във вашата песен.

И като арфи и лютни, тръби и флейти, органи и виоли, сбрали се гласовете на Айнурите в необятен хор, за да превърнат мелодията на Илуватар във величава музика; сплели се дружно безкрайните им песни в прекрасна хармония, що надхвърляла границите на слуха в дълбините и висините; препълнила тя чертозите на Илуватар и нейното ехо бликнало в Пустотата и нямало вече Пустота. Никога вече не сътворили Айнурите тъй славна музика, макар да е казано, че ще запее още по-славно пред Илуватар хорът на Айнурите и Чедата на Илуватар подир края на дните. Ще звучат вярно тогава мелодиите на Илуватар и ще добиват Битие още щом бъдат изречени, тъй като всички ще знаят изцяло как е замислил той тяхната роля и всеки всекиго ще разбира, а Илуватар с радост ще влее в мисълта им тайния огън.

Ала тогаз седял Илуватар, слушал и задълго всичко го радвало, понеже музиката била съвършена. Но както вървяла мелодията, пламнало в душата на Мелкор горещо желание да втъче в нея свои собствени творения, що спорели със замисъла на Илуватар; тъй искал той да прибави мощ и слава към своя дял. От всички Айнури тъкмо Мелкор бил надарен с най-много могъщество и познания и споделял дарбите на всички свои събратя. Често бродел сам из Пустотата да дири Нетленния пламък, защото го изгаряло желание да сътвори свое собствено Битие, а Илуватар сякаш не мислел за Пустотата и от туй растяло нетърпението на Мелкор. Пламъка не открил, защото той бил в самия Илуватар. Ала докато бил сам, започнал да крои нови замисли, различни от тия на неговите братя.

            Част от замислите вплел в своята песен и мигом припламнал раздор и мнозина от пеещите се сепнали, смутила се мисълта им и заглъхнала музиката; други взели да настройват песента си по неговата и забравили що е било в началото. Все повече се разливал раздорът и прежните мелодии потъвали в бурно море от звуци. А Илуватар само седял и слушал, додето тронът му се разтърсил като от бесен ураган, сякаш мрачни води се сражавали в извечен, неутолим гняв.

Надигнал се тогава Илуватар и разбрали Айнурите, че се усмихва; вдигнал той лявата си ръка и сред бурята се раздала нова мелодия, уж същата и все пак различна от прежната, с нова мощ надарена и с нова прелест. Но с рев се надигнал раздорът на Мелкор да я възпре и още по-яростна битка на звуци настанала, додето мнозина Айнури замлъкнали в отчаяние и Мелкор надделял. Пак се изправил Илуватар и разбрали Айнурите, че е строг; вдигнал той дясната си ръка - и чудо! - трета мелодия бликнала сред хаоса и не била като първите две. Отначало изглеждала нежна и сладка като тих ромон на нежни звуци, но не заглъхвала, а сбирала мощ и дълбочина. И накрая сякаш две безкрайно различни музики отекнали пред трона на Илуватар. Едната била дълбока, необятна и прекрасна, ала изпълнена с неизмерна скръб, от която извирала цялата прелест. Другата вече придобивала своя собствена форма, но била гръмка, нелепа и се повтаряла непрестанно; нямало в нея хармония, а само шумно единство като оглушителен рев на тръби, знаещи не повече от няколко звука. И се мъчела със силата на гласа да заглуши първата песен, ала личало, че най-славните звуци краде от нея, за да ги вплете в своя замисъл.

Насред тая схватка, когато се разтърсвали чертозите и тръпка стигнала до неподвижни дотогаз пустоти, станал Илуватар за трети път и страшно било лицето му. Вдигнал той двете си ръце и замлъкнала Музиката с един сетен звук, по-дълбок от Бездната, по-висок от Небосвода и по-всепроникващ от блясъка в зениците на Илуватар.

            Изрекъл тогава Илуватар:

            - Могъщи са Айнурите и най-могъщ сред тях е Мелкор; ала нека знае, да знаят и всички Айнури, че аз съм Илуватар и онуй, що изпяхте, ще ви дам да го видите, та да знаете що сте сътворили. А ти, Мелкор, ще разбереш, че всякоя песен извира от мен и никой няма власт да променя музиката по своя воля. Защото който опита, ще бъде само мой инструмент в творението на неща тъй чудни, че слаба е мисълта му да си ги представи.

Страх обзел Айнурите, понеже не проумявали тия слова, а Мелкор се засрамил и тайно припламнал гневът му. Изправил се Илуватар величаво и напуснал прекрасното място, що бил сътворил за Айнурите, а всички те го последвали.

Когато се озовали сред Пустотата, рекъл им Илуватар:

- Вижте своята Музика!

Разкрил им видение там, где преди бил само звук и съзрели Айнурите свят сред Пустотата - от нея роден, ала различен от нея. И както се взирали изумени, започнала да тече неговата история, сякаш живеел и раснел. Дълго гледали и мълчали, докато изрекъл Илуватар отново:

- Вижте своята Музика! Туй е вашата песен; всеки от вас ще съзре тук сред общия замисъл онова, що си мисли, че сам е сътворил и добавил. А ти, Мелкор, ще откриеш тайните замисли на душата си и ще проумееш, че са само част от цялото, смирено покорна на неговото величие.

 Още много изрекъл тогаз Илуватар пред Айнурите и поради спомена за словата му, обединен с познанието на всеки от тях за онзи дял, щом сам е сътворил, знаят те какво е било и какво ще бъде, тъй че малко остава скрито за взора им. Ала има и неща незнайни за тях, та не всичко могат да вършат сами, защото никой освен Илуватар не знае какво е замислил и затуй във всяка епоха се случва по нещо ново и непредвидено, непознато от прежната песен. И докато се разстилало пред тях туй видение на света, зърнали в него Айнурите чудеса, за който не били и помисляли. Изумени видели те как идват Чедата на Илуватар и какъв дом им е приготвен; разбрали, че увлечени в своята музика всъщност са изградили този дом, без да знаят и без да се грижат за друго, освен за красотата на песента. Защото Илуватар сам бил родил мисълта за своите Чеда; те идвали чак с третата мелодия - нямало ги в началото и никой от Айнурите нямал дял в тяхното сътворение. Затуй още повече ги обикнали, щом съзрели създания различни от себе си - странни и крехки, те сякаш отново отразявали замислите на Илуватар и чрез тях Айнурите узнали още частица от неговата мъдрост, що инак би останала скрита навеки."

Джон Толкин, "Силмарилион"