* * *

понесла на гръб мъртвия си любим
премина напукани равнини
побелели планини
възлоноги гори
стигна реката на живота
потопи го в водите й
той отвори очи и й каза
МАМО

 * * *

тази нощ
която се повтаря
заради съня копие на копие
ти идваш
прешлените на волята ми се разпукват
и те приемам
мъничък нож зашит в дрехата ми
самотата ми се уголемява
                              ия
до размерите на пр     телство
                              еда
искам да те предупредя че те обичам
правя го

37

Имаме температура, висока дори за август.
И само едно нещо може да ни я отнеме.
Но ние не говорим за него.
Предпочитаме да говорим
за невероятни неща,
за омагьосване,
за род и число,
за вечер,
която минава отново под дъгата.
За утрешния ден.

Спускаме се боси
по склоновете на дюните.
Склонни сме
да се изкачим до някоя скална става
с красиво шприцовани вени,
в чието легло погледите ни
да се проникват безболезнено.
И в мъничките легенчета,
които са просто шупли
в полуотнесения камък,
да заврем виновно пръстите си,
да ги изгубим,
да не ги протегнем.

Ние чакаме.
В тази вечер,
в която
не криеш усмивката си,
знаеш че те състарява,
а аз ти говоря
за микропукнатините в зъбите си,
как вече нокътят прескача,
с вселената се разширяват...

Изстиват скалите под нас.

Едновременност

имало едно време...

онази почти физическа
връзка
на ум с ум
агония
която си заслужава
(трепета на клавишите)
разливите на топлина и време
отливите

и сред хаоса
някакво покритие
няколко звука
които само аз и ти чухме



автор: Даниела Михалева
http://litclub.com/library/nbpr/mihaleva/index.html