ЕЛА СИ

 

Откакто си отиде, все ти пиша
и все захвърлям в печката писмата.
Не знам дали обичаш многостишия,
но днешното реших да ти го пратя,

че сигурно и ти се притесняваш,
дали сме здрави, стига ли насъщният...
Не ни мисли. По малко остаряваме,
но иначе отвътре сме си същите.

Понякога се караме и викаме,
и думите тежат като планети.

 

Крилата ни болят. И бавно никнат,
и бързо вехнат в полза на ръцете.

Понякога сме дребни и лицата ни
приличат на стафиди от ненавист.
А друг път сме огромни. Непонятни,
божествени и истински, и прави.

Но тъжно е, откакто си отиде.
И днес ти пиша, за да те помоля...
прости ни. Бяхме зли и те обидихме.
Ела си, Боже, в къщите. При хората.


АТЛАС

Атлас живее в някакво селце
под възлестия крак на планината
с една жена и няколко овце

и къс земя на края на мъглата.

Той става много рано. Точно в шест,
преди да се е срутило небето.
Не се оплаква. Нищо, че и днес,

светът е легнал целият в ръцете му.

И нищо, че оттук до вечерта
мотиката е тежка като избор.
Той има много мъничко слънца.
И много пестеливо ги изнизва.

И всеки ден във битка със земята
по малко побеждава вечността.
А вътре (след овцете и жената)
очите му се пълнят с планина.

А някъде далеч, далечни хора
си мислят, че небето не тежи.
И сам-самичко се крепи отгоре...
Атлас им се усмихва. И държи.

* * *

 

Напускаме се като тежки отливи.

Сълзя отвъд брега му. Изпарява ме.

А после като северно животно,

студено и самотно побелявам.

 

Разкъсвам се на хиляди парцали

и падам върху мъничките хора.

Разтапям се, за да остана цяла.

Но нямам тежест. И валя нагоре.

 

Валя на едри думи и го плаша.

И глухо се разбивам в дъждобрана му.

Не се побирам в пълната му чаша.

Не се задържам в топлата му рана.

 

Заливаме се като жадни приливи.

И всяка наша нежност е разруха.

И всеки дъх е смърт. Но нямам сили

и няма смисъл да живея суха.

.....
Момчиловци

Тук живеят два кръста, три облака

и дузина овчарски колиби. 
И луна. Кехлибарено-обла, 
като глътнала огънче риба.   

Тук човекът с очи като корени
и вековна усмивка под мишница
гали с поглед вечерните дворове
със бумтящи в гърдите огнища.   

Тук човекът с лице като къща
се е сбръчкал съвсем керемидено. 
Цял живот е копал и прегръщал, 
и е вдигал деца, и е зидал  

с тея двете ръце. И с душата си, 
дето вечно е пълна със борове.   
Боже, колко е стара Земята!
Тук скалите са станали хора.  

А небето е някак голямо... 
да подскочиш за миг - ще потънеш. 
И си имат два кръста. А няма
даже намек за някой разпънат.

......

Изповедта на една крепост


Не всеки път крилете са криле.
Короната - не винаги корона.
Изтърка се от голите крале
позлатата (и кармата) на трона.

Мисли добре дали да ме воюваш.
Зад мойте укрепления е празно.
Пропиха ме владетели в пируване.
Зачумиха ми страх. И съм заразна.

Фанфарно вдигах падащите ангели.
Безстрашно короновах безкоронните.
Месии си кръщавах (безевангелна).
Кръстосваха ме черните ми конници

и палеха колибните ми вери,
и драконово дъвчеха девици.
Дълбаха ме с граалови потери.
Изтребиха вълшебните ми птици.

И днес съм зла и бедна на легенди
Стените ме обграждат като бреме.
Отвътре се раздадох. Без аренда.
Мисли добре дали да ме превземаш.

......

Зачена ме нечакано през зимата
от някаква случайна пеперуда. 
Измисли всичко - пръстите ми, името, 
смеха ми - до последната му лудост. 

Подготви всичко - нощите, чаршафа
и бъдещата песен на щурците. 
Отвори ми специално място в шкафа
за дрехите, бельото и мечтите. 

Колоса ми небето и ми даде
на воля да го шаря със светкавици. 
Заши звездите здраво, да не падат
през дупките от старите ми навици. 

Проходих малка, стискаща ръцете ти, 
в които се научих да съм важна. 
Родих се в теб. А казват, че мъжете
по принцип не умеели да раждат... 

.....
Не те интерсувам. 
Не наистина. 
Интересуват те гърдите ми, 
косата ми...
Отвътре съм ти страшна. 
Твърде истинска. 
Отчайваща, 
ужасно сътезателна. 
Отвътре съм ти пагубна. 
Аз мисля. 
И нямам нужда да ме защитаваш. 
Мисли добре преди да ме поискаш. 
Аз вече не умея да съм слаба. 
Аз мразя русокосост и преструвки. 
Аз мразя суети и преиграване. 
Не те интересувам. 
Не наистина. 
Отвъд гърдите ми дори не ме познаваш.

.....

 

/Е.Мавродинова/

поезията на Елица е прекрасна..

нейни неща?