Колко е пусто небето
минута преди да разсъмне
мига на моите мигли
последната бледа звезда
Витоша плава в мъглата
и нейните бордове стръмни
вече докосват
неравния сън на града.
Дълга е тази минута,
когато очите се взират …
Виждам живота си ясно,
изрязан на сивия свод
Някой ме вика по име
и някъде весело свирят
всички изпуснати влакове
в моя живот
Светят забравени думи
подобно на нощна реклама
Някаква болка далечна
над сградите глухо бучи
Аз се разделям със вчера,
а утрото още го няма
Трябва да чакам с будни очи...
Георги Константинов
..Без да се сбогувам, без да се сбогуваш.
Само във очите ми — ням въпрос без отговор.
Някой ме прегръщаше, беше пълнолуние,
беше мълчаливо, беше много опако.
Без да ме очакваш, без да те очаквам,
само зимен спомен с дъх на неизказано.
Тръгнах си и даже не изпуснах влака,
тръгнах си без сълзи и без обещания.
Просто като истина, бяло като зимата...
Вързах си душата с възел от предчувствия.
Тебе ще те има, мене ще ме има.
Другото е писъкът в скъсаните струни.
Другото е болката — тост за късни нощи,
няколко илюзии с попротрити лакти,
фактът, че ме има, и че дишам още,
и билет за всички закъснели влакове.
Яна Кременска
Бързия ли, експрес ли чаках?
Чаках, пушех и ставах – мъж.
Някой тихо псуваше в мрака
и валеше страхотен дъжд.
Между две океански локви
като малък архипелаг
два семафора в двете посоки
разпиляваха влак след влак.
В отчаяние и тревога
с мен гореше червен фенер.
Всеки миг ми искаше огън
леко пийнал милиционер.
Стар джебчия с печална морда
се въртеше над куп палта.
Дъжд валеше. Над всички лордове
и над всички крадци в света.
И над мене! Аз все тъй чакам,
аз от чакане станах мъж.
Над безумните черни влакове
се изсипва страхотен дъжд.
Бясна свирка процежда пара
през присвита и зла уста.
Дъжд се лее! Над всички гари
и над всички мъже в света.
Миряна Башева
Сякаш е влак, композиран накрая,
олющен, един- такъв никакъв.
Търся табела, за къде е не зная...
Пише... пише!: "За небето отлита".
Пише си ясно. Но аз се помайвам.
Може да е зрителна халюцинация,
може просто да ми се иска- окаяно.
Може да е надраскано от хлапаци.
Може- не може. Я скачай във влака!
Всичко в него редовно изглежда.
Мръсничко, занемарено, зацапано,
значи да е за нагоре има надежда.
Значи има шанс да е влакът реален,
чакам свирката и съм изтръпнала.
Чак главата ми запулсира банално,
а сърцето ми просто ще хвръкне.
После оглеждам се, пусто е, празно.
Двама старци в купето в средата,
с очилата, с бастуните, с таблата,
хвърлят зар и си гледат играта.
Двама влюбени в купето последно,
ръцете си вплели нежно, до болка,
само в очите дълбоки се гледат,
бяхме и двамата с теб... толкова...
Началникът влаков стои на перона
и бузите си надува...Спри...спирка!
Гледам тичаш през релсите- спомени,
мяташ се в последния миг. Свирка.
Потегляме. Трябва, трябва дъх да поема,
виждам как приближаваш към мен.
Трябва, трябва в ръце да се взема,
не зная къде съм. Нощ ли е? Ден?
Този влак, аз си знаех, за нас е.
Само нас той е чакал във времето.
Това пътуване ще е моето щастие-
аз и ти, без житейското бреме.
Погледни в очите ми, сменят се-
облаци, слънце, комети, звезди.
Литваме, литнахме, смеем се-
безгрижен смехът ни ефира сребри.
Ние сме, двама сме, истински.
Този влак към небето е наш.
Този влак аз ли си го измислих-
някакво бягство, миражен шантаж?
Не искам да зная, да мисля не искам.
Черни релси се вият в небето,
само ръцете ти силно съм стиснала
и тупти, ще се пръсне сърцето.
Пушек се вие, птици прелитат,
облаци плъзгат се цветни и бели
Нищо не казвам, нищо не питам,
щом към небето с теб сме поели.
Сини макове между релсите бягат,
сини, сини, като ризата твоя,
после сини в ръцете ми лягат.
Спомен от небесния влак. Моя.
На перона съм. Празно е.
обикновението на дните ми.
Няма влак. Няма табела. Няма те.
Само едничък син мак в косите ми.
Още десет часа, още десет часа
имаме със тебе сред шум от колела.
А влакът лети, ще мине нощта и утрото ще ни раздели.
Още осем часа, още осем часа
имаме със тебе сред този коридор.
А влакът лети, ще мине нощта и утрото ще ни раздели.
Спри влак време спри.
Спри влак време спри.
Да бъдем сами далеч от тук,
далеч от тук...
Там е брегът на твойто море и
твоята къща с цветя и смокини.
Малкия залив с белите скали
и леките лодки с бързи весла.
Недей да се връщаш при белите скали.
Смокините са черни, а лодките пробити.
Всеки камък там е засада зла.
Всяко клонче крие изстрел коварен.
Остани, остани, остани...
Още само един час, още само един час
имаме със тебе сред шум от колела.
А влакът лети, ще мине нощта и всеки миг ще ни раздели.
Веч остават минути, веч остават секунди
да бъдем щастливи със тебе сега.
А влакът лети, ще мине нощта и всеки миг сега ни дели.
Спри влак... Спри влак...
Спри влак.. Спри време...
Но зная сега на твоя тих бряг ти пак ще скърбиш
за твоята къща, за белите скали..
За твойта земя.
