Не искам да ти пиша,
но не мога.
Мълчанието твое ме боли.
Когато пламъчето стане огън,
тогава не се питаме дали
напразно този огън е запален.
Той лумва в жертвеника
на кръвта,
оставя във сърцето
пламък ален,
понякога пък -
само пепелта.
Несправедлив е, който го упреква
тъй лесно, че напразно е горял:
Той винаги на някого е светил
и непременно някого е сгрял.

УСМИВКАТА

Усмивката е мойта вярна броня -
усмивката приятелите лъже,
когато във сърцето триста коня
вършеят всичко, всичко,
и съм тъжен…
Усмивката е моята отрова -
завистниците си аз тровя с нея,
а миг след туй
в сърцето дълго ровя -
със живата вода да ги полея.
Усмивката е мойта скришна дреха -
във нея край момичета минавам,
които много обич ми отнеха,
на други за да могат да раздават…
А може би е само малка лодка -
от себе си да мога да отплувам?
Усмивката е мойта черна котка
и всичко друго
само ми се струва.

ЛЪК

Опънат лък е бременната. Мила,
пред тебе тръпне цялата вселена,
докрай неопознала тази сила,
от нея и към нея устремена.

Опънат лък е бременната.
Вик на тетива от болка и от радост.
Въздишката й трае само миг,
но тя щастливо вечност се изстрадва.

Лети стрелата. Колко? Накъде?
Кой би могъл това сега да каже?
Изтръпваш ти - лъкът освободен,
че и мигът не ти остана даже.

Но чувствуваш - стрелата ще лети,
ще се отдалечава непрестанно…
И с нея ти, едничка само ти,
там някъде ще бъдеш прикована.

МЪЖЕСТВЕНО е да си носиш кръста,
когато те напусне любовта.
Мъжествено е да си носиш кръста,
когато си отиваш от света.
Но много по е тежко да го носиш
през огъня на всеки труден ден,
през бродове от огнени въпроси,
и всъщност - през живот обикновен.

КРЕПОСТ

Завиждайте ми,
аз съм крепостта.
Годините втвърдяват хоросана ми
и става простият съюз на камъни
съюз между живота и смъртта.
Пронизват ме отвесно дъждовете,
катерят се по мене ветровете,
звука на флейта за да угасят.
Зове ли ви на обичта гласът,
бъдете мои гости,
но на моста
оръжията свои оставете.
Аз пазя огъня.
И мисълта
за моя дълг
лекува странно раните
от огнеметите и от тараните.
И нека стяга гладната обсада,
и нека жажда пренесе от ада,
с оръжия да стреля бронебойни,
с уловки недостойни и достойни
ликът си нека майсторски мени
тоз, който е решил да ме превземе…
Но нека само не посели семе
неверието
в моите стени.

ГРАВИТАЦИЯ

Преодолял невинни сфери
от обич, бащинство и съвест,
в обятията на Венери,
внезапно срещнати, се хвърляш.
Изгаряш в миг безумно кратък
навръх света. Щастлив. А после?
Какво ще пренесеш нататък,
та вечното да те докосне?
И там, в мига на тържеството
крилата ти се стапят мигом
и рухваш в своя дом, защото
там има кой да те повдигне,
ръце към тебе да разпери,
за да почувстваш, че ще бъдеш…
За да летиш в невинни сфери
от обич, бащинство и съвест.

Атанас Звездинов