ПРИТЧА ЗА ЧУДНАТА РЕКА   Покори ме красиво предание.
Стара притча за чудна река.
Тя лекувала в миг изтерзания,
щом сърцето наплиска с ръка.

Там зараствали рани отворени.
Не оставал и белег дори.
Цвете скършено пускало корени.
Гаснещ дух се събуждал в искри.

Край брега, райско кътче за клетници,
ден и нощ се редели тълпи.
На живота ужасен несретите
всеки искал за миг да стопи.

Не разбрали обаче поуката,
скрита в мъдрите речни води.
Тях ги блазнела само сполуката,
без сърце да ридае в гърди.

Без притихнал до почит от чудото
всеки клетник очи да сведе...
И с надежда, от Бога събудена,
капки обич навред да даде...

Глъч и вой от уста незаглъхнали
наскърбили реката с печал.
Мигновено водите изсъхнали,
а зеленият бряг потъмнял.

Тъй си тръгнали, в гняв непреборени,
върволици от грешни души.
И се върнали с рани отворени
сред несрета, която руши.

Само някакъв старец с ридание
шепа дар от реката държал.
И записал в премъдро предание
този край за човешкия хал.

Още жива реката е някъде
и с водите си чудо твори.
Тя се вижда в очите разплакани,
щом сърцето пред Бог се смири.

Ясен Ведрин