Отрицанието на болестта – един типичен симптом на постдиабетната депресия





Измежду всичко казано и написано за алпиниста Боян Петров във връзка с неговото изчезване под хималайския връх Шиша Пангма, проблемът за болестта инсулинозависим диабет, от която страда над 15 години, остава някак си встрани, като онези, които си позволяват да повдигат тази тема, акцентират на добрия контрол. Безспорно добрият контрол позволява на болния от диабет да живее почти като нормален човек, но … само почти, просто защото колкото и добре да изглежда, каквато и страхотна физическа кондиция за поддържа, колкото и „да не му личи, че е болен”, болният от диабет е сериозно болен и му трябва много малко – дори и когато се стреми всячески да отрича болестта си.
Депресията е неизбежно състояние, което съпровожда захарния диабет. Появява се не само с чуването на диагнозата за първи път, но и връхлита болния сякаш изневиделица периодично – колкото и добре да бъде контролиран диабетът. Един от първите симптоми е яростното отрицание на заболяването – твърде често и чрез стремеж на болния да докаже, че е „по-здрав от здравите.” По своята същност, подобно на редица други относително по-добре осъзнати суицидни мисли и действия, това също е форма на саморазрушително поведение. А тягостните, мъчителни мисли за самоубийство, са може би най-яркият симптом на депресията, както и желанието да се махнеш, да избягаш някъде – по-далеч, където и да е, може би защото не можеш да се махнеш от себе си. За болния от диабет следващата крачка е доста лесна – чрез свръхдоза инсулин, след която идва големият сън – бързо и безболезнено, но инсулинът е преди всичко даряващо живот лекарство, а и защитната тактика на отрицанието на болестта също отрича подобна лесна смърт. Избралият ролята на герой трябва да умре героично.
Екстремното натоварване просто няма как в даден момент да не доведе до хипоглекимия, която се дължи на много ниски нива на кръвната захар – мускулите са я превърнали в енергия и затова нервната система, която усвоява кръвната захар директно – без инсулин, бива поразена първа. Хипоглекимията започва с умора, която продължава с все по-голяма отпадналост, зрението се замъглява, всичко се вижда двойно, движенията стават все по-бавни, появява се изпотяване, вълчи глад, неконтролируема тревожност, постепенно идва вцепенението, мисленето се замъглява… Следва комата. И дълбокият сън.