Четох една статия, която много ме провокира по този въпрос. Тя бе толкова неочаквана, както е било неочаквано някога Христос да каже на учениците си : „Отвръщайте на злото с добро”.

Но след като учениците са ги приели и усетили със сърцата си божественото послание, е станало ясно, че думите на Христос Работят. Дори най-провокативните от тях. Особено най-провокативните...

Те са работили дори за нехристияните, когато Ганди учи индийците да придобият свободата си с ненасилие и молитва! Един милионен народ успява в това начинание, и никой не може да го отрече.

А какво може да проработи в такива тежки думи за влюбването? Не е ли то началото на любовта? Така е. В много езици, както нашия, английския и други, в-любване, буквално означава да паднеш в Любовта. Има и египетски йероглиф за любов, който е същият като „езеро”... над което има какво да се помисли. Да, ние падаме в Любовта и това е толкова вълшебно, че не искаме повече да излезем от това езеро, от това ново разбиране на другия човек, от това необяснимо усещане за щастие само от факта че сме до него, или дори от факта че той/тя/ съществуват и ги познаваме.

Затова ние мислим, че любовта е изключително чудо, а определени среди от медиците дори са я класифицирали като болест.  

Но кое е истината? Не е ли любовта естественото състояние на човешката душа, заради което се чувстваме като в рая, поради спокойствието до любимия ни човек? Това е много важен въпрос.

Напоследък се „запознавам” с много талантливи съвременни поети, като повечето от тях са приковани до стената от някоя невъзможна любов. И понеже са много талантливи, те я описват така, че действително благоговееш пред силата на Любовта, пред мощта й да изпълва човека, дори когато не може да получи нищо насреща...

Но дали това е вдъхновяваща любов, каквато са изпитвали много от средновековните рицари към своята недостъпна Дама, често омъжена, а нерядко и царица? Не мисля. Любовта, която приковава днешните поети и непоети, не само не ги вдъхновява, а изсмуква силите и радостта им от живота.

Какво вдъхновение може да носи Любовта, в която искаш да споделиш красотата на видяното, мъдростта на преживяното, радостта от даровете си с любимия, а той или тя нямат желание да комуникират с теб? И какво прави в нас това мъчително неизпълнимо желание да бъдеш с тях, да им споделяш, да ги даряваш, което ще отравя всичко хубаво, което се случва с теб? Което ще превръща всички останали хора, с които се виждаш, в нещо второстепенно?

Според мен, когато влюбването не доведе до взаимно полезно и вдъхновяващо преживяване, ние трябва да излизаме от него. След колко време, никой не може да даде рецепта. Всеки сам усеща кога в живота му се е настанило изтощението, отчаянието, тъгата. Любовта, истинската любов, не би трябвало да ни носи такава огромна тъга. Особено когато не тъжим, защото любимия е болен или страда, а просто защото не е избрал нас.

Господ е казал „Ако някъде не ви приемат, излезте от този дом, и мирът който искахте да му дадете нека се върне върху вас”. Може би така е и с Любовта. Способността да обичаме, да се чувстваме едно с друг човек, да вършим нещо съвместно и с общо вдъхновение, ще остане с нас. Но ще се реализира с някой друг.

Понякога любовта е взаимна. Но и тогава влюбването е опасно. Ако дълго време останем в това състояние, на треперене „да не загубим другия”, или „в способност да сме радостни само в присъствието на другия”, ние ще ощетим връзката, която имаме с него.

В Библията точно на мястото, където се говори колко е хубаво човек да не бъде сам, а с другар, се казва и „тройното въже не се къса скоро”. Защо тройното? А не двойното? Защото ако Бог не присъства в една връзка, както и във всяко друго наше начинание, като основен Приятел, Вдъхновител, Пазител и Учител ... ние ще вършим нещата накъдето ни води егоизмът, и неминуемо ще спрадаме.

Може би точно затова навремето много бракове на благочестиви хора,  започнати от покорство към волята на родителите, но после водени с почит на другия, търпение и кротост, са станали здрави и щастливи! А много връзки, започвани днес с взаимна любов, необуздана страст и неограничени възможности за съвместни „преживявания” /а не трудове/ завършват с изпепеляване и болка.

Може би това е – влюбването е само началото. Ако останем в началото, и не задълбочим основата, и не вървим към нещо по-горно, първият вятър ще събори нашата кула от мечти.