Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.10.2017 16:31 - МНОГО ЛИ ОБИЧАМ?
Автор: lyuliak Категория: Тя и той   
Прочетен: 533 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 25.10.2017 09:26

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Напоследък все по-често се говори за страх от любовта. Страх от „падането в любовта“ /Falling in love/… Действително, ако обичаме някого, не само партньор, а и дете, приятел, родител, някой известен човек, ние се плашим – дали любовта ми не е прекалено голяма? Да не би да ме обвърже силно? Да ми пречи?

Безспорно, има ситуации, когато може да навредим на любимия човек с прекалено голямото си старание да му услужим, да го предпазим и т.н. Но дали това е причина въобще да се боим от голямата любов?

Напоследък чета „С огън и меч“ от Х. Сенкевич, където младите полски рицари са готови да умрат за своя княз Йереми. Не за друго, а понеже е справедлив в една епоха, чиято жестокост трудно мога да осмисля. Събитията и разюздаността из степите, където върлуват татари и казаци, е неописуема. В тия времена един строг владетел е бил дар Божи. Още повече, ако същевременно е милостив към гладуващите, вдовиците, инвалидите.

И така, рицарите са влюбени в своя княз. Без преувеличение. Те желаят да страдат вместо него, да умрат за него, да са рамо до рамо в каузите му. И ако Сенкевич ни се види романтик, можем да си припомним „Война и мир“ на Толстой, или късната му повест „Отец Сергий“, където се говори за същата топла и свещена обич на войниците към пълководеца им. Откъде идва това? Познаваме ли днес това чувство? Може би,  частично, когато „сърцето ни е с любимия отбор“ на спортното поле? Когато тичаме с Ивет Лалова и железния пирон в крака й?... Мнозина българи ще потвърдят, че именно в подобни ситуации са плакали…

Защото действително и такъв тип любов съществува. Тя търси как да се изяви в живота ни, и неразпозната - понякога ни разкъсва. А когато й намерим място, свети и превръща в радост всяко наше преживяване. За кого можем да страдаме, и дори да загинем? Освен за децата си, най-често ние сме готови да пострадаме заради тия, които сами по себе си са влюбени. Ние сме готови да забравим себе си заради този… който също е забравил себе си! Който пред очите ни живее всеотдайно, пази доброто, не се огъва пред мода и тенденции, не хленчи, а винаги има и хляб за гладния, и време за приятел.

Къде води тази верижна реакция? Непременно води към извора си… Изворът на справедливост, милост, смисъл и Истина, който извор е Творецът. Но мостът беше Сина. Синът, който многократно свидетелстваше, че се вдъхновява от Отец за своята благост, милост, труд: „Отец ми работи досега – и аз работя“. Учениците се влюбиха в Сина и се превърнаха в огромни по своето величие апостоли, от които се бояха или благоговееха владетели и народи. Народите, които величаеха апостолите и ги почитаха – станаха велики. Реката, която извираше от извора на Истината, ставаше река на свободата, силата, мъдростта. А когато премахнат оковите на сърцето му, човек започва да обича. Обиква своя спасител, обиква доброто, обиква страдащите, а накрая започва да обича и заблудените да вършат зло.

Нека не се плашим от голямата любов. И да не се опитваме да я смажем, „за да не се откроява“ или „за да не ни прави смешни“. Разбира се, една буйна лоза има нужда от здрава опора, затова е добре съразмерно с любовта ни да растат нашите познание и задълбочаване. Любовта е благословена и опасна. Но, както е казал Толстой - без нея животът не е живот.

 
image

   



Гласувай:
4
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lyuliak
Категория: Лични дневници
Прочетен: 630050
Постинги: 678
Коментари: 581
Гласове: 1439
Календар
«  Май, 2018  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031