Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.12.2017 23:06 - КОЛКО време даваме на човек, който не иска да бъде с нас?
Автор: lyuliak Категория: Тя и той   
Прочетен: 1100 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 28.12.2017 00:03

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Удивително много. Въпреки, че времето в наши дни е по-скъпо от златото. Въпреки, че живеем в т.нар „епоха на бързата консумация”, в нея паралелно съществува и другата паразитна реалност – безкрайните безплодни връзки или полу-връзки, които не се превръщат в нещо истинско и трайно.

Колкото и да е странно, от тях по-рядко липсва сексът, но много често липсва доброто и вярно приятелство. Липсва решителността за съвместно бъдеще.

 Въпреки очевидните белези, че някой не ни обича, или поне вече не желае нашата компания, ние много пъти нямаме сили да се съобразим с това.

 А какво правим? Намираме си поводи за отлагане на решението. Не днес, любимият има тежък изпит. Не утре, любимата е скарана с майка си, и може би не се сърди точно на мен. Не и вдругиден, защото приятелят все още се обажда за някое кино. Не и другият месец, защото приятелката има емоционални проблеми, и не е ли предателство - ако поиска да говори с някого, а аз съм вече далече? И така – с години. Жалостиво, преплетено с угризения, с усещане, че поне от наша страна сякаш сме положили „обет за вярност” ...

 Отделно, че понякога човек си живее с някаква троха надежда. А другата страна милозливо не му я отнема.

 Някога, след подобна история продължила над десет години, на една приятелка беше казано: „За мен не си нещо по-специално от другите ми познати”. Това беше един необходим, неприятен, но категоричен край. А причината за забавянето не бе толкова милозливият мъж, който едва накрая се опита да бъде ясен. Причината бе основно в жената, която се считаше за достойна само за трохи от любов и внимание от свестните хора (за какъвто смяташе и този мъж). И затова изкара на тази диета толкова дълго!

 Вариантите са много. Някои хора ни впечатляват и възхищават, но не искат да бъдат искрени с нас. Други вместо да се радват, че им споделяме, вместо да осъзнават колко ги обичаме, започват да се сравняват с нас и да ни завиждат, или да се комплексират... Трети някак успяват да ни използват като „близки” от които могат да получават, без да бъдат особено нежни и внимателни.

А ние приемаме тази половинчатост, ние се изкривяваме, за да ни пасне кривият костюм, и както онзи човек от вица, извикваме насмешката на минувачите.

 Иска ми се да разширя разговора до повече от любовта между двама. Дори за приятелството, човек си знае какви дълбочини очаква. Макар че трудолюбиво и уважително може да поддържа и други приятелства, той много добре знае кои са местата, където широко отваря душата си и очаква взаимност.

Когато именно там, на тия места, започне да среща недоверие, непостоянство, студ и отсъствие, вероятно е време за промяна.

 Но ключовият въпрос отново остава „Колко?” Колко да чакаме, докато със сигурност разберем, че чакането не си струва?

 Може би въпросът не е зададен правилно. Може да се попитаме и така: „Колко? Колко силно искаме да имаме сродна душа, място на благотворен съвместен труд, съвпрягане и споделяне?” Разпознаваме ли себе си като достоен човек, като скъпоценност, дори като благороден рицар, който търси побратими? Или още се „оглеждаме” в очите на непостоянните? Или още по-лошо: отчайваме се заради успехите на хората, избрани от някого преди нас?

 Добре е най-напред да разберем в каква среда реално живеем. Не случайно използвах думата „рицар”. Средата, в която живеят благородните рицари, нито някога, нито сега е благоразположена към тях. Нормално е благородните рицари да имат много явни противници, и много тайни врагове. Верните им приятели са малцина, и се срещат рядко – по пътя, или във битка...

 Ако обърнем внимание на легендите, преди да срещне побратим, рицарят разчита на своя верен кон или смелото куче. Разчита на мъдър съвет. Разчита на вълшебен предмет, който е действено-сътворително слово...

 Затова, ако в момента нямаме някого, с когото „да можем да споделяме всичко”, а и да желае да ни изслуша, ние пак ще имаме верни същности, на които може да се разчита, че няма да ни изоставят в доброто.

 Може би това ще са наши роднини. Може би, попътно срещани хора с ценности и добродетели. Може би, ангели.

 А истински приятел ще се намери. Ако сме готови да го търсим завинаги. И да не си поставяме въпроса „Докога” или „Колко”. 

..... 

Реално , как можем да се стопираме от безкрайното връщане назад и назад там, където очевидно не си струва?

- Ако знаем, че другият ще се трогне от нашите сълзи, да не му плачем. Нали искаме да бъдем избрани заради нас самите, а не от жалост?

- Ако имаме начин да го провокираме да бъде искрен по важен за нас въпрос, да го направим. По-добре един ден болка, откокото десет нови изгубени години.

- Ако имаме причини да го жалим, да му спестяваме вълнения, да го "разбираме" - нека не е в деня на искрения разговор. Преди и след разговора, може. 

- Ако се страхуваме, че като не му напомняме всеки ден за себе си, любимият или приятелят просто ще охладнеят - да прекрачим страха си и да спрем да му напомняме. Човек, който ще охладнее дори без един изясняващ разговор, доколко ни е бил близък?

- Ако няма нито едно взаимно приятно нещо, което другият човек копнее да прави или споделя именно с нас, за какво изобщо се борим? За усещането да бъдем "разбиращи и нужни" ли? Това е мисия, това е посвещение, но не винаги е приятелство. 



image




Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. martosblack - точно 7 години
28.12.2017 20:18
като МИГ.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: lyuliak
Категория: Лични дневници
Прочетен: 656350
Постинги: 689
Коментари: 589
Гласове: 1459
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031