ЧЕСТИТ ТРЕТИ МАРТ И ЧЕСТИТО НАЦИОНАЛНО И ДУХОВНО ОСВОБОЖДЕНИЕ!

Миналият, а и днешният ни опит учи, че истинските, трайните промени в битието на един народ са промените в областта на духовното и духа на човека. Онези, които водят към просветление, към издигане на нравственото и духовното равнище на хората, към облагородяване на нравите. А в една общност промените са дълбоки и трайни само ако членовете в нея са вътрешно подготвени да ги осъществят.
Запознатите с българската история знаят и чувстват, че върху нея сякаш тежи някаква сянка на трагизъм и мъченичество.Нека погледнем към онези, които са носили кръста на тая наша орис – духовните ни водачи през пустинята на историята към обетованата земя на духовното просветление.
С какво са се сблъсквали те, локомотивите на историята, в робските души на сънародниците си? Кои са метаморфозите на робството?

На първо място – безпаметство, колективна амнезия. Поколение след поколение са се раждали и умирали в робство. Знаели са само робската действителност. Споменът за миналото е затрупан от пепелищата на вековната забрава, на опожарените църкви, манастири, царски дворци. Националният живот се е събрал до оцеляване и битово „животуване”. Даже представата на българите за себе си като единен народ с общо минало, книжнина, светци, царе, език е била разглобена. Да не говорим за чуждите претенции, на руснаци и сърби например, за първенство по отношение на вярата и писмеността. Гръцките груби лъжи за варварското безписмено племе, което трябва да се срамува от себе си, да се гърчее, за да има място сред цивилизованите народи. Според гръцката расова теория на света имало само два разреда хора: елини и варвари. Една лъжа, повторена сто пъти, се превръща в истина. Така лъжа подир лъжа се пълнят авгиевите обори на българската национална памет, които Паисий Хилендарски ревностно и пламенно се заема да разчисти. Неговата „История славянобългарска“ премества планини в помраченото робско съзнание. Призивите му стряскат от дълбокия колективен сън „ония, които не обичат да знаят за своя български род“. Не е позволил на „своя български род” да остане в тъмнината на невежеството, защото всичко, което този род не знае или не иска да узнае за миналото си, може и ще се използва срещу него. Той е осъзнавал, че диалогът между поколенията е прекъснат и съвременниците не знаят делата на предците си. Срещу безвремието и безпаметството на своето настояще Хилендарският монах противопоставя историческата памет за славното минало. “От целия славянски род най – славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най–много земя те завладели.” Паисий е наблегнал на първенството на българите от целия славянски род в държавното и църковното устройство, първенство, което е и старшинство по отношение на основите на цивилизацията. Затова и обръщението „О, неразумни и юроде!“, където думата „юроде” идва от „юродив”– малоумен, недъгав, е стряскащо при тези непоносими контрасти между миналата слава и настоящите унижения.Във времената на глобална измама да се казва истината е революционен акт. Това е мощното лекарство против колективната амнезия. Така бавно и неотклонно възвръща българите към усещането за общност и ги прави съпричастни с националната съдба. Чрез себепознанието народът ще се отърси от денационализаторската политика на гръцкото духовенство, настанило се като господар в българските епархии, от собствения си срам и национални комплекси.
Словото му като чук троши заблуди, откровени исторически лъжи на гръцките автори, които „поради завистта и ненавистта, която имали към българите, не са описали храбрите постъпки и славните дела на българския народ и царе, но съвсем накратко и противното писали, както им е било удобно ( …)“; клевети,обхванали съзнанието на неразумните за истината: „Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език!” Безпощадните стрели на неговия свещен гняв са насочени към „отцеругатели“ и „юроди.“ „Но поради що ти, глупави човече, се срамуваш от своя род и се влачиш по чужд език?” Използваният глагол „влачиш“, освен израз на презрение към жалки хора, създава представа за безгръбначно и недостойно поведение и се асоциира с някои от символните значения на змията – предателство, отрова, смърт, мрак. От светлината на миналото може и трябва да се вземе искрата, която да разпали днес замъжделия фитил на народната свяст.

Будителите от следващите десетилетия на Българското възраждане са се сблъсквали с безразличието към националния идеал. Инерцията на робските навици, приспособимостта към неправдите и униженията, които гледани и теглени дълги столетия, са изглеждали несменяеми и безалтернативни. Както е известно, “Робството държи малцина – мнозина се държат за него.”( Сенека) Главатарите са целели да наливат масло в огъня на народното негодувание, да събудят омразата към статуквото и да я превърнат в ярост. Знайно е, че влезлите в достойния списък велики българи, са неспокойни натури, те не наблюдават с безразличие неправдите и униженията, не се приспособяват към инерцията, те са лудите глави, които чорбаджи Марко от „Под игото” благославя: „Лудите, лудите – те да са живи!…“ Те са тези, които обръщат колата на историята, които могат да сложат главата в торбата. Безразличието към националния идеал е и неутралитет, незаинтересованост. Даже политическото безразличие се изтъквало като висша мъдрост: „Това положение нито аз мога оправи, нито на мое време ще се оправи.” Вместо мъжеството на борците за новото да се прославя като върховен дълг, то се окарикатурява като историческа наивност. Стара истина е, че идеите стават сила, когато станат идеи на масите. А това става, когато масите видят интересите си в тях.

Овчедушието е създавало не по – малки препятствия на водачите сред народните маси. Овчедушието се определя от Тълковния речник като наивност, глуповатост, малоумие, незлобивост, простодушие, серсемлък, лековерие, глупащина, баламщина. Но на безропотност, послушност, покорство и хрисимост възрожденското време поставя отрицателен знак.
При определени обстоятелства добродетелите стават пороци, а пороците – добродетели.Ярък пример за това е личността на Георги Бенковски – той е имал някои недостатъци на характера, които са дразнели другарите му – воля за първенство, самоувереност, чувство за непогрешимост, буен и необуздан нрав, склонност към салтанати и външен блясък. Но Захари Стоянов признава: „Волов при всички свои знания бе слаб между народа, не бе го дарила природата с оня божествен огън, който се изискваше тогава от проповедниците на свободата. Той не бе в състояние да заповядва, да заплашва и пр.” А големият български народопсихолог Иван Хаджийски ни провокира със следното: „Помислете какво би станало, ако Бенковски бе отишел при селяните и бе започнал да им обяснява, че трябва да въстанат без всяка руска и сръбска помощ, че трябва да измрат, а къщите им да изгорят, за да се събуди заспалата съвест на Европа, после да иска от тях съвет уместно ли е да въстанат при такива неблагоприятни условия;мислят ли те, че е уместно да се дадат такива жертви, и всичко това да прави с тон, който го поставя в зависимост от решението на тези, които трябва да умрат не за своя, а за чужда полза, макар че цял живот са били възпитани да действат само“ за своя душа“. Както се спомена вече,при извънредни обстоятелства пороците стават добродетели, а добродетелите – пороци. Българското възраждане познава тези трансформации. „Мислите ли,че Априлското въстание можеше да бъде решено – продължава Иван Хаджийски – от самия народ, ако над неговите представители не бе се надвесил като орел Бенковски, подавящ всеки порив на нерешителност?“

Малодушието – другата подводна скала, в която се е удрял устремът на народните будители. Малодушието е родило поговорката: „Преклонена главичка остра сабя я не сече.” Тя е израз и на историческа безнадеждност – „Добре сме си със султана. Мирувайте! Той е баща за всички под неговата сянка. Добър е, не го гневете! Белята ли си търсите?“ Доказано е, че робството работи най – добре, когато робите не знаят, че са роби. Веригите му са в главите, а не на краката.
Хората на рахатлъка, на статуквото, на еснафското благополучие – стълбовете на установеното положение, от които е трябвало да станат бунтовници. Истинско чудо! Но се случва!
Левски с горчивина казва следното в разпита пред турската следствена комисия за желанието за свобода у българите: „Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия.”
Богаташите от онова време отричат бунта и настояват българският народ да постига целите си бавно, полека и с благоволението на султана. За трезвомислещите, заземени хора на статуквото, които наистина има какво да губят, при това с малко изгледи за успех, е вредно всичко, което пречи на работата, което им пречи „да си събират ума в занаята“.

Задачата на апостолите на Априлското въстание е била да се революционизира това население, което не било склонно да си зареже домовете и да участва в борбата с турците. Даже целта е била населението да се въвлече в борбата по възможност вън от своите жилища, които трябвало да бъдат запалени, за да не мечтаят въстаниците да се завърнат по домовете си. Да се изгорят всички мостове за отстъпление. Да, в историята на Априлското въстание няма само железни хора, тя е пълна с обикновени, земни човеци, дръзнали да се бунтуват, но не осъзнали, че не са готови още да жертват себе си.
По време на самото въстание чорбаджиите започнали да викат срещу главатарите: „Дръжте ги, бе, да ги изловим, да ги предадем на турците, само така ще спасим селото от злото, което ни е дошло на главите. Ако върнем тия хаймани, ще се отървем от по- голямото зло. Нека ги изколят до един, тия нехранимайковци!“ Да, едни са имали да губят в борбата само веригите си, но други – имота си, който осигурява винаги възможност за приспособяване към наличните условия. „Моят дом е моята крепост” и често пъти тази е границата на всичките обществени интереси. Самият факт, че са се вдигнали на борба показва, че някакво обществено събитие с такава страшна сила е ударило основите на този бит, че еснафското търпение и тесногръдие са стигнали точката на кипене. Тази е била целта на апостолите на въстанието – да се създаде революционно напрежение, което да очисти всяко място за колебание и да постави пред всекиго въпроса „ЗА“ или „ПРОТИВ” свободата. Българската история е познала тази велика трансформация на кротките еснафи в революционни лъвове. Чудо невиждано е било частните собственици да отлагат не обществената работа заради частната, а частната заради обществената. А какво отношение среща и Христо Ботев по пътя към своята голгота? На 20 май 1876 г. четата на Ботев осъмва на върха Таушаница. Слиза в Лесков дол да почине и се нахрани. Мъжете теглят ножа на няколко шилета от кошарата на Димитър Мазната и ги слагат на огъня.В този момент запъхтян се появява чобанинът. “Хайде платете ми шилетата, защото потерята наближава!”-вика той. “И аз съм дошъл народ да освобождавам!”- възкликва Ботев и нарежда да му броят три наполеона. По пътя към своята голгота войводата среща не масов героизъм, а предателства и тънки сметки за всеки грош. Първото разплащане става с един козлодуйчанин. Той е потънал в сълзи. “Попита го войводата защо плаче – разказва четникът Атанас Свещаров. – Защото ми се уби волът” – стене клетникът. Докато дружината стреляла по врага, заблуден куршум повалил добичето. Тогава Ботев извади 8 лири турски, та му плати вола” – документира Свещаров.

Може би четирите въпросителни след онова НАРОДЕ???? в джобното тефтерче на Васил Левски са и заради това, което подобни случки разкриват, с което са трупали олимпийски гняв и гибелно отчаяние у хора като Левски и Ботев.

Но Априлското въстание все пак извика пред света крайната воля на българите „СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ!“ А на викащите се отговаря …
Чудото се случва! В Освобождението през 1878 година паднаха не само материални окови, но и духовни; използваха се не само материални оръжия, но и духовни; освен явните противници сразени бяха и вътрешни духовни и душевни съпротиви на пожелалите свободата си раи.
“Понеже е състояние на духа, свободата не може да се подари.”(Езоп)

Автор: Добринка Тодорова

Използвана литература :
Паисий Хилендарски, История славянобългарска, София, 1989
Иван Хаджийски, Психология на Априлското въстание, София, 1974
Тончо Жечев, Българският Великден или страстите български, София, 1995