Идва - и ни става Празно. Започваме да се утешаваме... Утешаваме някого, че са го съкратили от работа: „няма нищо, другаде ще започнеш”... Утешаваме друг, че го оставило гаджето: „няма нищо, друго ще си намериш”... Утешаваме болен: „не го мисли, скоро ще се оправиш”... Утешаваме родител: „не преживявай толкова, ще си поблъска младежът главата, пък ще му дойде умът”... Утешаваме някой с проблеми в семейството, като понякога от утешаване му разваляме и семейството : (

 ... А дали винаги е правилно спешно да се притъпи болката?... Нали тя е Сигнал за опасност, Сигнал за нужда от промяна...  

Всеки от нас запълва с нещо живота си, и когато някое от нещата временно или задълго изчезне, сякаш около душата ти духва студен вятър, почвата се губи под краката ти.... храната не ти е сладка, не ти се чете, не ти се гледа филм, аргументите на хората наоколо сякаш шумолят като сухи листа и не достигат въобще до проблема ти, вървиш по улиците като насън... 

Работохолизмът, а особено алкохолът не са решение, просто за известно време спира да ти пука. Между другото освен модата, според мен младите пият и за това, че за първи път започват силно да усещат празнотата, тъй като започват да мислят и чувстват доста по-самостоятелно. Като тийнейджърка имах такива периоди, в които смисълът на всичко рязко ми изчезваше и със страх чаках нещата от само себе си да се раздвижат пак... Брат ми също на по-късна възраст ми споделяше, че е усещал празнота на 16-17 години, тогава му казвахме „да ти стане тъпо” и сам е търсел духовна литература.

Има една мисъл на учения Блез Паскал: „В сърцето на всеки човек има една празнота с формата на Бог”. Вероятно в умерени дози на всеки от нас е полезен и страхът, и черните мисли, и самотата, и тъгата... защото в такъв момент душата ни вика към Вечното, Доброто и Любовта.

Не обичам никой да тъжи и обикновено тръгвам да утешавам хората (с повече или по-малко мъдрост). Но постепенно си давам сметка, че в някои случаи не мога и не бива да заменя на човека преживяването на Любовно обяснение с Твореца му, общуването с Този, Който идва Лично да запълни най-сериозната празнота в нас... като я направи обитаема.

papazovacopywrite.alle.bg

и помня как в мъката си да намеря някое късче небе натииисках там друго парченце, което „почти пасваше”... Така си мисля, че любовта между мъжа и жената „почти пасва” на онази, горната Празнота. Затова понякога са така огромни очакванията ни към любимия човек, затова драмите са много по-големи отколкото при други, дори по-сериозни нещастия!

Усещайки, че някой ни е обикнал незаслужено и всъщност - по чудо, май несъзнателно очакваме божествената любов – която никога не спи, никога не се дразни, никога не е заета с друго.

Със сигурност обичта между хората е образ на божествената, но далеч не сме усъвършенствани в нея. Много взаимоотношения според мен биха били спасени, ако на мястото за божество в сърцата си стои самото Божество. А в сърцата ни има стаи за всички... щом се намират за всяко новородено дете и всеки новооткрит приятел : )

Хубави думи, при това съвсем на място!