... и я скрих в гушата на едно врабче, а врабчето затворих в една кутийка, нея сложих в седем други кутийки, тях сложих в седем сандъка, а сандъците – в голяма мраморна урна, урната оставих на другия край на заобикалящия ни океан, защото тази част е отдалечена от страните, в които живеят хора и никой човек не може да стигне до нея…”  В подробния труд по митология „Златната клонка” на Дж. Фрейзър са описани още много такива истории от цял свят.  Душата (животът) на много от неуязвимите добри или лоши герои не е на обичайното място, в тялото им, а другаде. Само който знае тайната, може да ги победи…

    Понякога си мисля, че и с нас е така. Когато душата ни е в това, което може да ни вземат, е лесно да бъдем повалени. Ала когато тя е в нещо по-трайно от нас самите, нещо по-трайно от битовото ни състяние… нито правителства, нито обстоятелства могат да ни победят напълно. Да ни наранят, да – както и героите от приказките. Но след това започва съживяване…

   А къде крие човек сърцето си? Понякога е при тези, които обичаме. Понякога е скрито в земята на надеждата ни ... А най-защитено е, когато е на много места, в много надежди, при много хора, и роднини и приятели, и не толкова близки - които също сме готови да обичаме. Нещо като корените на бръшляна които стоят готови на всеки следващ сантиметър от растението и само очакват малко земя за да се хванат : )