Всички сме слушали за първите християнски мъченици. Много българи и сега носят техните имена, и ги почитат като свои небесни застъпници. Но малцина знаят, че преди да се развихрят срещу тях  римските императори, доста време населението е било подготвяно с отвратителни лъжи, че «християните са такива или онакива».

Всички сме се покланяли на подвизите на Ботев и Левски, но малцина се замислят че най-голямата им болка не е била от куршума, въжето или ножа, а от евентуалния хлад или предателство.

Когато Левски е воден сам към бесилото, пред него не е коленичило многохилядно множество. Когато Ботев е убит в планината, вече е бил огорчен от затворените врати на селата по пътя си...

 Има в Библията такива думи: «Когато пристъпиш да служиш на Господа, приготви душата си за унижение». Общо взето и в най-малкото нещо, с което човек реши да се нагърби като добро дело, първото с което се сблъсква е унижението! Младите майки веднага се сблъскват с мизерните помощи за дете. Ставаш учител и първото, което разбираш, е, че родителите не са «с теб». Отец Иван от Нови хан построи приют за бедни и видя гърба на институциите. Решиш ли да не оставяш болното си дете в дом, а да го гледаш сам - същото нещо ...

Какво ни остава като надежда? Ами народът го е казал. «Слънцето грее и в калта, и пак не се каля»...

В един момент, по един горещ човек, дори и калта ще изсъхне, пък ще падне.