Прочетен: 1279 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 16.10.2013 23:10
ще изричаме „моля те, помогни ми” – без нагласата, че заради минали неща човкът ни е длъжен. Ще казваме – „моля те, нека да си поговорим, тъжно ми е” – без да очакваме че човекът винаги сам ще познае кога искаме да говорим или да се усамотим. (Миналите неща само ни подсказват на кого вероятно отново можем да разчитаме - но благодарността за всеки следващ път, мисля че трябва да я изпитваме цял живот.)
... Щях да обявя дни свободни от учтивост. Дали ще се изпонастъпваме по автобусите? Не, просто някои хора ще си починат. Ще могат да кажат „уморен съм; в момента си мисля за друго; това което говориш не ме интересува”... А някои дори ще бъдат изненадани, когато несдържани от учтивостта техни познати и роднини им се обадят: „липсваш ми много; искам да си говорим”...
... Щях в тази седмица да забраня на хората да се правят на клоуни (освен пред любимите си малки дечица). Защото и най-добронамереният и самоотвержен клоун има нуждата лицето му да си почине от грима. Устата му да се отпусне от гримасата. Според мен това е причината понякога клоунът да плаче у дома. За да раздвижи схванатото си лице, схванатата си душа.... А не че не обича да весели хората, или че съжалява задето ги е зарадвал.
Понякога се правим на клоуни за да развеселим приятели, притиснати от тъга. Понякога скриваме зад маската раните си, които не желаем да споделим с по-широка аудитория. А понякога скриваме неверието си, че можем да получим любов и възхищение. Колко по-лесно и постижимо е да получим ръкопляскане и смях.
И все пак, от маската боли. Защото насаме, у дома си, клоунът не е безполово същество. Той е мъж. Тя е жена. Една истинска и нормална душа, която може да изиграе и много много други роли в живота. Но за да го направи, трябва поне от време на време да си припомня че това е възможно...
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=211656
много е тежко когато спреш да различаваш лицето си от маската....
