Понякога ти иде да  пожалиш хората. Просто ги е страх, какво толкова? Не искат да се задълбочават, не искат и  "да философстват"...

И понеже ги обичаш, се опитваш просто да им покажеш добър път.

Но пътят напред е пълен с препятствия, които могат да се разминат само когато ги "прелетиш" без страх и с доверие в невидимото...

И те започват да роптаят: "Какво ме мъчиш, това в което ме водиш "за мое добро" всъщност е толкова трудно... "
Започват да губят вяра, че могат да постигнат нещо ново, ценно, светло,
и блъскайки се в препятствията, започват да се заплитат в обичайните лъжи, огорчения или дори насилие към другите.

...Когато пък им говориш да се задълбочат, за да устои това което са изградили, те отново ти се оплакват как нямат сили и време за мислене, за четене, за слушане дори ... и при първия вятър къщата им пада.

Излиза че човек намира сили предимно за познатото - блъскането.

А за да летиш над видимото и да копаеш под видимото, трябва да си признаеш, че си божие дете, че не всичко на този свят и в този живот, ти е ясно. И ... приемеш ли го, тогава започва другото измерение на живота.