Ако държим нашите приятели винаги да критикуват нашите врагове, и да ни съжаляват, значи не сме сигурни в собствената си преценка за "враговете" и гневът ни несъзнателно търси подкрепление... та чрез общата критика да заглушим съвестта, която може и да ни посъветва за промяна в нас самите.

Това, уви, е общоприето. Така сме свикнали.
Свикнали сме и понякога когато изтървем искрено мнение, което не хареса на приятел, той не много добронамерено да ни "върне жеста" и най-сетне да си каже искрено мнението по друга, чувствителна пък за нас тема :)

Обаче се сещам за някои хора, които при все че повечето пъти са на изненадващо различно мнение от мен, никога не позволяват да се почувствам лоша или глупава. Които не желаят да бъдат язвителни. И благодаря на Бога за тях..

.. Всъщност не е нужно някой да е много идеален, за да ни е приятел. Както и ние не сме. Важно е всеки да желае да се развива като човек. 

Често за да разграничим Любовта от Приятелството, определяме приятелството като "безусловна подкрепа". Но няма полезна подкрепа без любов, защото само любовта ни отваря очите какво е най-добро за другия... По-скоро отдавна сме натикали Любовта в твърде тесни рамки - тия на влюбването или роднинските чувства. "Любовта към ближния" остана като старинно църковно понятие.

А без нея... приятелството наистина понякога става като сух договор между съседни държави срещу общия "враг". Звучи страшно, но заслушайте се в повечето разговори по кафенетата: какво най-често се обсъжда? Пак "общия враг", уви. И много рядко, кой какво лично преживява, мисли, харесва. 

А Любовта не иска врагове, тя иска все повече приятели.