Прости ми думите. За всичката ненавист в обидите, които изричах за корема, бедрата, очите... За всичките комплименти, които бързах да «арестувам» и отхвърля.  Повтарях, че в теб всичко е просто ужасно. Не бях обективна. Аз те излъгах.

      Прости ми, че те обвинявах.  Без милост и прошка! Както не бих обвинила никого от познатите си. Исках най-престижното място в тълпата. Да съм забележителна. Исках това от теб. Затова се сърдех и не харесвах начина, по който дрехите ти стояха. Считах, че не е честно, че ме злепоставяш. Понякога направо отказвах да те видя в огледалото. Убедена бях, че ти само ми напомняш колко не ме бива. Уви. Аз те мразех. 

Прости ми за жестокостта. Давах ти да поемаш твърде много храна, когато съм нещастна, сякаш за да «глътнеш» стреса на душата ми. Друг път те подлагах на диета след диета. Като в някакъв безумен сървайвър. Дори нямаше награден фонд?!  Изтощавах те от глад, и пак бях недоволна. Всичко бе толкова напразно. Какво постигнах? Само болести и болка. В теб. В мен. Срамувам се и си признавам. Аз те насилвах.

      Прости ми, че се държах с теб като с роб. Удвоявах нормата ти за продуктивност, когато пожелаваше почивка в умората си. Не ти позволявах да се отпуснеш ей-така в себе си. Да се почувстваш удобно в кожата си. Аз наруших правата ти. 

Прости ми, че те считах за моя собственост, отчайващо дефектна. Колко пъти в мислите си те променях, предавах, разменях за друга, по-добра конфигурация плът. Отказвах да се примиря с вида ти. Да се задоволя с даденостите. Жадно попивах всеки съвет за твоето усъвършенстване. Научих отлично кое как да скрия. И пак завиждах и исках друга визия. Безброй пъти. Аз ти изневерих.

 Но сега искам прошка от теб, от себе си.

 Ти, тяло, си дар. Получен от Бога. Замислено с удивителни възможности, за да ми служиш. Да разчитам на теб за всеки дъх от живота. Да ти се радвам и ценя.

Аз вече искам... да се грижа за теб. Здравословна храна и разумен режим. Дори ще се опитам да благодаря за теб, както благодаря за храната.

Защото ти бе с мен във всичките ми чувства. Когато бях тъжна, ти ми даде сълзите си. Когато преливах от радост, ти разпръсна смеха си. Дори скри тревогата в торбичките около очите, за да не я видят децата. Ето, всяка бръчица е отпечатък, снимка на спомените ни заедно...

 Колко е хубаво, че сме приятели, нали? Повече няма да се отнасям към теб като към нещо грозно и някак чуждо. Ти си мое, мило и свидно. Ти си достойна една трета от мен.  

 Сега, когато започвам начисто ( или на-честно), вече виждам красотата ти в детайли. Симпатичната усмивка, бялата кожа, женствения ханш. Гледам ги дълго в огледалото. Разбирам защо ги сочеха приятелките ми, в разговорите ни за теб.

Тяло, аз реших какво избирам.  Избирам да продължа с теб. Единствено. И да ти кажа: Тяло, аз те обичам.