провокирано от статията „Матрицата-Презареждане:  Потенции за изящност на човешкото тяло” на Влади Владев   Започвам темата с уговорката, че думата „грозен” е условна. Най-напред сме я изрекли самите ние, независмо че може да сме били и провокирани от някой безхаберник наоколо. И продължаваме да си я повтаряме като оправдание и диагноза цял живот, особено когато някой или някоя ни отхвърли.   Оставям настрана темата дали можем да подобрим визията си и посланието което носим с облеклото си - който го иска, го прави. Останалите са отчаяни, че „няма смисъл”, защото смятат, че малкото подобрение в техния вид пак ги оставя на светлинни години след „фаворитите” и „дарените по рождение” с това или онова.   А колко видимо е вътрешното достойнство и радост от живота на много хора от „по-простите” (тоест по-малко зомбирани от идеала, налаган от медиите) бедни народи. Достатъчно е да погледнем снимките в някое от географските списания! За повечето от тези хора можем да кажем че изглеждат „екзотични”, но в никакъв случай, грозни. Те са като част от приказка... и вътрешно дори изпитваме желание да се запознаем.    Защо е така?    Характерно за тези „бедни народи” е, че човек от рождението си е част от общност, което означава много труд и задължения, но и много сигурност, че винаги знаеш своето място в рода, семейството, племето, че това което допринасяш е реално и уместно. Не е „лесно заменимо”. Не е безлично.    В нашето съвремие общността е почти разбита, затова се опитваме индивидуално да се реализираме, което значи не само да си осигурим прехрана, а и да си осигурим нужното количество любов и възхищение, както и обекти, за които да можем да се грижим и да им даваме обич.    Ала много често се оказва че хора с достатъчно средства пак са „извън борда” ... и понеже „е срамно да плачеш на площада” и понеже няма старейшина към когото да се обърнеш заради объркания си живот, човек започва да „плаче” или да обижда от стените на Фейсбука си. Виртуално. Леко анонимно.   Морета от несподелена любов се леят из поетичните сайтове, и човек започва да се чуди не само откъде толкова талант у поетите, а и откъде толкова жестокосърдечие от „обектите на любовта им”. И дали всъщност това е жестокосърдечие, или поетите са се надявали на нещо немислимо? Може би толкова рядко изпитваме любов и съпричастност, че дори да я усещаме към най-неподходящия човек, решаваме че това е шансът на живота ни да не се превърнем в машина за ядене-пиене-оцеляване. И се вкопчваме в този, за когото сме прогледнали, когото сме обикнали.    Понякога отчаянието в стиховете намекват за страшни неща. В този смисъл поетите са облагодетелствани - възможно е някой навреме да ги прочете, да ги съжали и да ги възпре. Докато „обикновените хора” правят безумията си тихо, и разбираме едва по резултата, кога някой е преценил че мисията му в този свят е била да смачка мечтите и копнежите си, и да освободи другите от присъствието си.   Ние не търсим благия Божий план за нас. Ние считаме, че мисията на живота ни е „да се преценим” - на какво може да се надяваме, за какво да мечтаем. Копнежа за живо и пълноценно общуване, за споделена обич от всякакъв характер започваме да считаме за лукс. Докато лукс е модерният телефон, с който обаче повечето млади хора, макар и на неоправдана цена, се сдобиват. И когато се преценим, че поради визията си, /или пък заради някакви други наши способности/ „няма начин някой да копнее именно за нашето общуване”, и понеже без даваща любов не се живее, ние започваме да я даваме по илюзорен-виртуален начин, или да досаждаме на някого, склонен да приеме поне малка част от грижата ни /или по-честото, да ни използва/ ....    Ала ако е вярно, че всеки човек е създаден от Бога достатъчен и прекрасен - достатъчно е да направим решителна крачка Встрани, за да намерим близки хора с които любовта ни да взаимодейства пълноценно и свободно, или крачка Нагоре, за да станем способни да се изпълваме с безусловна любов към достойни и недостойни, без да имаме нужда от семейство.   Крачка нанякъде, но не и да стоим в тази точка на осъждение и Грозота, в който Създателят не желае да ни поставя! Крачка е дори молитвата, крачка е дори мечтата. Крачка е най-напред да убием мисълта, че „за такива като нас няма смисъл”, че вътрешният ни копнеж е осъден свише затворник заради нещо външно и непроменимо.    Може би мисията на живота ни е да преживеем КРАСИВИ неща, а не да се преценяме дали сме грозни. Може би мисията ни е да разпозвамаме затворените сърца и заключените врати, и ДА ИЗБИРАМЕ да не стоим отвън с години. Може би мисията на душата е да каже „не искам да живея зле”!