Да простим, значело - и да забравим. Аз съвсем искрено съм се питала : как?

На мен ми се струва вид бдителност да помня когато някой постоянно ме ранява по един и същи начин, за да се свивам че пак ще го направи, за да зная че не мога да разчитам на този човек...

От друга страна, понеже аз самата се развивам, много се дразня когато някой ме е сложил в чекмедже и завинаги ме е игнорирал като недостойна за доверие, или като доказано безплодна земя...

Значи, дали ще простя и напълно ще забравя, засега се уча поне как да простя на хора които постоянстват да ме нараняват еднотипно ... и си казвам: Докато не спра да се считам за толкова ужасно важна, никога няма да успея. Просто трябва да приема че за някои хора съм попътно дръвче или фон на големите събития в живота им. Това не отменя Божията любов към мене. И не я променя. Даже може да я усили: Благ е Господ към онеправданите, изоставените, чужденците... 

Това е. И да се напъваме да изглеждаме над нещата, ако искаме и да сме искрени, непременно изпускаме "едната диня". Само ако носим Божия товар, грижа към хората, поглед към хората ... можем да сме и достатъчно високо, за да им простим, и с достатъчно широк обзор, за да ги обичаме.