Понякога се чувстваш като изгубил човешкия си облик. Искаш да покажеш уважение, обич, а лаеш с неподходящи думи, скачаш, пречиш, прегръщаш с кални лапи ... 

Каква е причината? Вярно е, че в наши дни хората без да сме гладни за хляб, неистово сме огладняли за внимание. За искрено внимание, топлота, време, вникване и съпричастност. 

Но и не само гладът за внимание и обич ни прави "агресивни".
Понякога предполагаме, че не вярват в нас. Като "омагьосани" сме. Не приемаме човешки облик, защото смятаме, че никога няма да достигнем високите критерии на този, с когото общуваме.

Да, зависттта е лошо нещо, но има нещо по-лошо и от нея: отчаянието.
Защото в завистта поне си казваш: "и аз заслужавам това"... "и аз не съм по-лош"...
А в отчаянието си казваш: "Животът отдавна ясно е показал, че не ставам. Провалих се в професията, никога не бях желан и избран за семейство..." или други подобни неща.
Помислим ли така, с още по-голяма скорост се проваляме, във всяка следваща дума и постъпка. 

Има много такива приказки. Но там дори животното може да намери обратния път към достолепния си и славен образ. Стига някой да приеме да погледне зад външността, към същността му!

И не се питай, "кой". Ти.