Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.12.2016 20:16 - Унинието и Депресията - осмата страст
Автор: lyuliak Категория: Лични дневници   
Прочетен: 610 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 18.12.2016 20:28

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Преди нещата да станат неудържими и депресията да ни доведе до паника или по-лоши неща, ние доста време живеем с унинието. "Какво толкова? Мнозина са така", казваме си ние, и се опитваме "да се разнообразим", за да отдалечим тежките усещания.

Странно обаче, защо древните мъдреци са считали, че всичко това не е борба с унинието, а напротив - наливане на масло в огъня му...

Как те са препоръчвали да противостоим на унинието? Точно по обратния начин. Като не напускаме поста си. Ежедневната си работа, която сме разпределили. Като не оставяме душата си празна от мисли за развитие и послушание...

Ето една наистина ценна статия:

image

" Мно­го пре­ди деп­ре­сив­ни­те със­то­я­ния да ста­нат обект за на­уч­но из­с­лед­ва­не от стра­на на пси­хо­ло­ги­я­та, све­ти­те от­ци на Цър­к­ва­та не са­мо са опи­са­ли кли­нич­на­та кар­ти­на на то­зи ду­ше­вен не­дъг, но са по­со­чи­ли и при­чи­ни­те, ко­и­то го по­раж­дат, и ме­то­ди­те за ле­че­ние. Те на­ри­чат то­ва със­то­я­ние ску­ка, сър­деч­на мъ­ка, ду­шев­на сла­бост, ду­шев­на из­не­мо­га, но то­ва са са­мо раз­лич­ни на­и­ме­но­ва­ния на ед­на от осем­те страс­ти ­ - уни­ни­е­то.

 

И св. Еф­рем Си­рин, и св. Йо­ан Ка­си­ан, и св. Нил Си­найс­ки, и св. Те­о­фан Зат­вор­ник опис­ват то­ва със­то­я­ние ка­то тъ­га, ко­я­то с осо­бе­на си­ла връх­ли­та по сре­да­та на де­ня, по­мис­ли, ко­и­то го­нят от­шел­ни­ци­те от ки­ли­и­те им, тлас­кат ги да се ски­тат от мяс­то на мяс­то, да по­се­ща­ват чуж­ди ки­лии, мо­на­си­те да сме­нят ма­нас­ти­ри­те си. Вну­ша­ват на под­ви­за­ва­щи­те се, че тру­до­ве­те им са нап­раз­ни, че ня­ма да пос­тиг­нат спа­се­ние, уга­сят мо­лит­ва­та им, уби­ват же­ла­ни­е­то им да из­пъл­ня­ват пра­ви­ло­то си и пос­лу­ша­ни­е­то си.

Съ­щи­те по­мис­ли ка­рат нас, хо­рата в свет­а, да се отег­ча­ва­ме от оби­чай­ния си на­чин на жи­вот и оби­чай­ни­те си за­дъл­же­ния. Ду­хът на уни­ни­е­то ни го­ни от на­ше­то мяс­то на пос­лу­ша­ние: от се­мей­ни­те и про­фе­си­о­нал­ни­те ни за­дъл­же­ния. Чув­с­т­ва­ме се от­в­ра­те­ни от всич­ко, ко­е­то ни за­о­би­ка­ля и всич­ко, ко­е­то из­пъл­ва дни­те ни. В със­то­я­ние на уни­ние чо­век гу­би ра­дост­та от жи­во­та и чув­ст­во­то за удов­лет­во­ре­ние от тру­до­ве­те си. “То­зи мрак на­веж­да ту тъ­га, ту страх, ту без­на­деж­д­ност” (св. Те­о­фан Зат­вор­ник). Всич­ко, ко­е­то пра­вим, за­поч­ва да ни се стру­ва праз­но, без­с­мис­ле­но. Ис­ка ни се да се зах­ва­нем с не­що дру­го, не­що по-ин­те­рес­но, граб­ва­що ни, до­хо­до­нос­но, а за по-иде­а­лис­тич­но нас­т­ро­е­ни­те из­ку­ше­ни­е­то е да се зах­ва­нат с не­що по-по­лез­но за дру­ги­те, по-смис­ле­но, по-обо­га­тя­ва­що ги ду­хов­но... Мис­лим за жал­кия си жи­вот и той ни се стру­ва про­пи­лян, сив, без­ра­дос­тен, низ от про­пи­ле­ни дни, про­пи­ле­ни въз­мож­нос­ти, нап­раз­ни уси­лия, без­п­лод­ни тру­до­ве, про­ва­ли...

“От уни­ни­е­то чо­век от­с­лаб­ва и те­лом и ду­хом. Не му се ис­ка да ра­бо­ти, ни­то да се мо­ли, в цър­к­ва­та хо­ди неб­реж­но и це­ли­ят от­с­лаб­ва” (св. Ам­в­ро­сий Оп­тин­с­ки)

Уни­ни­е­то ни пра­ви и фи­зи­чес­ки не­мощ­ни, умо­ре­ни, сън­ли­ви. Умът ни пом­рък­ва, ду­ша­та ни гу­би сво­я­та креп­кост, доб­ро­де­тел­ност, по­кой, ста­ва­ме ма­ло­душ­ни, уяз­ви­ми, нес­по­соб­ни за ни­как­ви уси­лия. Ста­ва­ме нер­в­ни, нес­по­кой­ни, ни­що не мо­же да ан­га­жи­ра вни­ма­ни­е­то ни, зах­ва­ща­ме се ту с ед­но, ту с дру­го, но лес­но се отег­ча­ва­ме, раз­сей­ва­ме се. Чув­с­т­ва­ме се ся­каш не сме на мяс­то­то, къ­де­то тряб­ва да бъ­дем и не пра­вим не­що­то, ко­е­то тряб­ва да пра­вим.

Уни­ни­е­то ни вну­ша­ва, че ежед­не­ви­е­то ни е си­во, ед­но­об­раз­но, ли­ше­но от въз­мож­нос­ти за твор­чес­ко лич­но раз­ви­тие, под­тик­ва ни да сме­ним ра­бо­та­та си, гра­да, стра­на­та... Вну­ша­ва ни, че са­ми­те ние сме са­мот­ни, зах­вър­ле­ни в ха­о­са на све­та ни­ко­му не­нуж­ни, заб­ра­ве­ни, ни­щож­ни, ка­ра ни да въз­ди­ша­ме и да се оп­лак­ва­ме, а то­ва ни пра­ви до­сад­ни и ка­ра дру­ги­те още по­ве­че да стра­нят от на­с... Уни­ли­ят не по­на­ся уе­ди­не­ни­е­то: “Пог­ле­дът на уни­лия пос­то­ян­но се от­пра­вя към вра­та­та и ми­съл­та му меч­тае за по­се­ти­те­ли, чуе се глас и той пог­леж­да от про­зо­ре­ца, хлоп­не вра­та и той ска­ча, чуе се глас и той гле­да от про­зо­ре­ца и не се ма­ха от не­го, до­ка­то не му ом­ръз­не” (св. Нил Си­найс­ки).

Съ­що­то чув­с­т­во за са­мо­та и изос­та­ве­ност, ко­е­то во­ди мо­на­си­те на раз­го­во­ри със съб­ра­тя, нас ни ка­ра да се­дим с ча­со­ве да клю­кар­с­т­ва­ме с при­я­те­ли в ка­фе­не­та­та, да си бъб­рим по те­ле­фо­на с ня­ко­го, да тър­сим шум­ни ком­па­нии, за­бав­ле­ния, да си ча­тим с не­поз­на­ти. И да кон­с­та­ти­ра­ме, че от то­ва уни­ни­е­то не ни на­пус­ка, а ни връх­ли­та с уд­во­е­на си­ла.

“Та­ка се въл­ну­ва бед­на­та ду­ша, оп­ле­те­на от вра­жес­ки­те коз­ни, до­ка­то умо­ре­ни­ят от ду­ха на уни­ние мо­нах ре­ши или да се хвър­ли в лег­ло­то, или да на­пус­не ки­ли­я­та и да по­тър­си из­бав­ле­ние от та­зи на­паст, ка­то по­се­ти ня­кой брат”. Това каз­ва св. Йо­ан Ка­си­ан и до­пъл­ва, че то­ва мо­мен­т­но ле­кар­с­т­во ни под­х­вър­ля на още по-го­ле­ми стра­да­ния, за­що­то бяг­с­т­во­то са­мо по­ве­че нас­тър­вя­ва вра­га.

За­бе­ле­жи­тел­но е, че ако пси­хо­ло­зи­те в слу­чаи на деп­ре­сив­ни със­то­я­ния съ­вет­ват: от­по­чи­ни си, от­пус­ни се, раз­сей се, пре­по­ръч­ват раз­в­ле­че­ния, по­чив­ка и смя­на на об­с­та­нов­ка­та, то све­ти­те от­ци са ка­те­го­рич­ни: не ос­та­вяй за­дъл­же­ни­я­та си! Да “се бо­риш” с уни­ни­е­то, ка­то тър­сиш раз­в­ле­че­ния, е ка­то да при­тъ­пя­ва­ме бол­ка­та си с обез­бо­ля­ва­щи, вмес­то да ле­ку­ва­ме ра­на­та си. Да се от­да­деш на съ­ня, да се от­да­деш на мъ­ка­та си или да тър­сиш раз­в­ле­че­ния за тях оз­на­ча­ва по­зор­но бяг­с­т­во, а из­бя­гаш ли ка­то сла­бак и страх­ли­вец, вмес­то да вле­зеш в бит­ка със страст­та и да я по­бе­диш, де­мо­нът ще те на­па­да още по-ожес­то­че­но. Да вле­зеш мъ­жес­т­ве­но в бит­ка­та ще ре­че да упор­с­т­ваш в тру­до­во­то си за­ни­ма­ние, в мо­лит­ва­та си, да ос­та­неш на мяс­то­то, къ­де­то си приз­ван от Гос­по­да въп­ре­ки не­же­ла­ни­е­то, въп­ре­ки от­в­ра­ще­ни­е­то, за­що­то са­моп­ри­ну­да­та, про­ти­во­бор­с­т­во­то, упор­с­т­во­то са­ми по се­бе си са спа­си­тел­ни сре­щу уни­ни­е­то. Доб­ро сред­с­т­во в бор­ба­та с уни­ни­е­то е раз­к­ри­ва­не­то на та­зи страст в тайн­с­т­во­то из­по­вед, че­те­не­то на св. Еван­ге­лие и Псал­ти­ра, пом­не­не­то на смърт­та.

“Тър­пе­ни­е­то ле­ку­ва уни­ни­е­то, и то, ко­га­то про­дъл­жа­ваш да вър­шиш сво­я­та ра­бо­та (въп­ре­ки не­о­хо­та­та си), ка­то вся­чес­ки се при­нуж­да­ваш към то­ва по­ра­ди страх Бо­жий”, каз­ва св. Нил Си­найс­ки и съ­вет­ва да си оп­ре­де­лим мяр­ка за ра­бо­та и за мо­лит­ва и да не от­с­тъп­ва­ме пре­ди да я из­пъл­ним, та­ка “ду­хът на уни­ни­е­то ще из­бя­га от те­бе”. Еги­пет­с­ки­те от­ци не поз­во­ля­ва­ли ни­ко­га мо­на­си­те да сто­ят без ра­бо­та и има­ли след­на­та по­го­вор­ка: “Ра­бо­те­щият мо­нах би­ва из­ку­ша­ван от един демон, а вър­ху праз­ния на­па­дат без­б­рой мно­жес­т­во”.

Ре­цеп­та­та сре­щу уни­ние, спо­ред св. Йо­ан Ка­си­ан, тряб­ва да тър­сим в ду­ми­те на св. ап. Па­вел: “Усърд­но да се ста­ра­е­те да жи­ве­е­те ти­хо, да си гле­да­те ра­бо­та­та” (1Сол. 4:10-11). “Та да не би от раз­ни при­каз­ки... ­ каз­ва св. Йо­ан Ка­си­ан ­ да за­гу­би­те своя вът­ре­шен по­кой и да поч­не­те пос­ле да при­чи­ня­ва­те та­ко­ва без­по­койс­т­вие и на дру­ги­те”. “Да не се ув­ли­ча­те в лю­бо­пит­с­т­во и да не се ста­ра­е­те да уз­на­ва­те све­тов­ни­те ра­бо­ти и да ра­зуз­на­ва­те за по­ве­де­ни­е­то на бра­тя­та”.

Же­ла­ни­е­то на чо­ве­ка да го­во­ри за се­бе си, да обяс­ня­ва се­бе си, за да бъ­де раз­б­ран и оце­нен от дру­ги­те е ес­тес­т­ве­но. Но бъб­ри­вост­та е приз­нак на не­ве­жес­т­во­то, вра­та към злос­ло­ви­е­то (осъж­да­не­то), пред­вес­т­ник на сън­ли­вост­та и уни­ни­е­то, от­х­вър­ля­не на пред­паз­ли­вост­та, ох­лаж­да­не на сър­деч­на­та топ­ло­та, от­с­лаб­ва­не на мо­лит­ва­та”.

В дъл­ги раз­го­во­ри чо­век не­вол­но до­пус­ка праз­нос­ло­вие, хвал­би, са­мо­из­тък­ва­не, клю­кар­с­т­ва­не, из­к­ри­вя­ва­не на ис­ти­на­та, осъж­да­не. “На Гос­по­да е неп­ри­ят­но то­ва и Той ви го по­каз­ва с тъ­га” ­ каз­ва св. Те­о­фан Зат­вор­ник. Ос­вен су­ет­но че­те­не и бе­се­ди, преп. Иса­ак Си­рин по­соч­ва ка­то при­чи­на за уни­ни­е­то и пре­си­ща­не­то на сто­ма­ха. До уни­ние мо­же да до­ве­дат и нас­ла­ди­те (св. Йо­ан Лес­т­вич­ник) и при­ят­ни­те раз­в­ле­че­ния, ко­и­то ма­кар и да не са не­що греш­но, не са то­ва, ко­е­то мо­же да за­до­во­ли сър­це­то (вж. св. Те­о­фан). Всич­ко то­ва от­да­ле­ча­ва от Гос­по­да, чо­век гре­ши и мал­ко по мал­ко гу­би бла­го­дат­та, на­ля­га го тъ­га. Уни­ни­е­то, та­зи вра­жес­ка на­паст, спо­ред св. Те­о­фан “на­па­да ко­га­то се пом­ра­чат Бо­жи­и­те пъ­ти­ща в ус­т­рой­ва­не­то на на­ши­те жи­тейс­ки об­с­то­я­тел­с­т­ва”, ко­га­то заб­ра­вим Бо­жи­и­те за­по­ве­ди и лю­бов­та не­у­сет­но ох­лад­нее в нас. То­ва обяс­ня­ва за­що чес­то из­па­да­ме в дъл­бо­ко уни­ние дори при ви­ди­мо­ бла­го­по­лу­чие, за­що въп­ре­ки, че вън­ш­но всич­ко е на­ред в жи­во­та ни, ни на­ля­гат мъ­ка и чув­с­т­во за праз­но­та и без­на­деж­д­ност. За­що­то в сър­це­то си и в мис­ли­те си сме се от­да­ле­чи­ли от Бо­га и сме да­ли мяс­то за лу­ка­ви­те по­мис­ли. По­мис­ли­те то­га­ва на­ми­рат доб­ра поч­ва в ду­ша­та, “ко­га­то я за­ва­рят из­п­раз­не­на от мис­ли­те за Бо­га” (св. Нил Си­найс­ки).

Спо­ред св. Ам­в­ро­сий Оп­тин­с­ки при­чи­на за уни­ни­е­то е то­ва, че “о­ще не сме през­ре­ли нап­раз­на­та сла­ва и це­ним чо­веш­ко­то мне­ние или по­не още не сме го от­х­вър­ли­ли”. Уни­ни­е­то ид­ва и от мно­го­то жи­тейс­ки гри­жи и от из­пус­ка­не­то на пра­ви­ло­то, но уни­ние ид­ва и от пре­ко­мер­на­та ду­хов­на рев­ност, усър­дие и тру­до­ве, за­то­ва св. Ам­в­ро­сий пре­по­ръч­ва уме­ре­ност във всич­ко. Към то­ва пре­по­доб­ни­ят до­ба­вя и уни­ни­е­то по­ра­ди тщес­ла­вие, ко­е­то ни връх­ли­та, ко­га­то не­що не ста­ва спо­ред на­ше­то же­ла­ние или ко­га­то дру­ги­те го­во­рят за нас не та­ка, как­то би ни се ис­ка­ло.

Из­пад­нем ли в уни­ние, тър­сим при­чи­ни­те вън от се­бе си. Ог­леж­да­ме се и уж всич­ко е съ­що­то: ежед­не­ви­е­то ни, об­к­ръ­же­ни­е­то ни, а го виж­да­ме по нов на­чин, в раз­лич­ни тонове. По­тис­на­то­то ни нас­т­ро­е­ние ни ка­ра да пре­мис­лим жи­во­та си, да пре­це­ним вни­ма­тел­но де­ла­та си, об­ще­ни­я­та, да пре­це­ним от­но­во не­ус­пе­хи­те, за­гу­би­те и да ви­дим как­во мо­жем да на­у­чим от то­ва. Ос­во­бож­да­ва­не­то от ня­кои илю­зии за нас са­ми­те, за хо­ра­та и не­ща­та, ко­и­то ни за­ни­ма­ват ви­на­ги е бо­лез­не­но, но то мо­же да бъ­де и по­ло­жи­тел­но и гра­див­но.

Про­яв­ле­ни­е­то на страс­ти­те е приз­нак за гре­хов­ност, но при съз­на­ни­е­то за на­ше­то пад­на­ло ес­тес­т­во, на­ли­чи­е­то на дре­ме­щи в нас страс­ти ед­ва ли би тряб­ва­ло да ни из­не­над­ва на ка­къв­то и етап от ду­хов­но­то си раз­ви­тие да се на­ми­ра­ме. Уни­ни­е­то е “е­дин от кръс­то­ве­те, ко­и­то не­из­беж­но тряб­ва да но­сим през це­лия си жи­вот”. Но ако въс­та­ва­ме сре­щу не­го и го по­беж­да­ва­ме, “ви­на­ги след по­бе­да­та ще пос­лед­ва ра­дост. Как­то под не­бе­то е ту мрач­но, ту бур­но, ту слън­че­во, та­ка и в ду­ша­та ни е ту тъ­га, ту из­ку­ше­ние ка­то през бу­ря, ту уте­ше­ние и ра­дост, ка­то при слън­че­во вре­ме; и как­то след ло­шо вре­ме ид­ват слън­че­ви дни, та­ка и след из­ку­ше­ние и мъ­ка ид­ва слад­ко уте­ше­ни­е” (св. Ти­хон За­дон­с­ки). От нас се очак­ва бла­го­душ­но да по­на­ся­ме та­ки­ва със­то­я­ния с ми­съл­та, че про­мен­ли­вост­та на чув­с­т­ва­та ни е при­съ­ща и тряб­ва да я по­на­ся­ме, ка­то ос­та­ва­ме не­из­мен­ни в глав­но­то: цел­та на жи­во­та, ко­я­то сме си из­б­ра­ли. Ко­га­то по­на­ся­ме с тър­пе­ние и вя­ра уни­ни­е­то, мо­жем да обър­нем та­зи тъ­га в сък­ру­ше­ние за гре­хо­ве­те и в оръ­дие на доб­ро­то ду­шев­но нас­т­ро­е­ние (вж. св. Те­о­фан Зат­вор­ник). Ма­кар те­зи със­то­я­ния да са мъ­чи­тел­ни за нас, те мо­гат да имат сво­я­та по­ло­жи­тел­на ро­ля в де­ло­то на спа­се­ни­е­то ни. Тер­за­ни­я­та, ду­шев­на­та мъ­ка са ясен знак, че в нас има не­що, ко­е­то се нуж­дае от из­п­ра­вя­не. Уни­ни­е­то е ка­то гмур­ка­не в най-скри­ти­те дъл­би­ни на ду­ша­та ни, къ­де­то не всич­ко е прек­рас­но, но е част от нас. Мо­же би е по-лес­но да не пог­леж­да­ме там, но ед­ва ли е и по-ра­зум­но и по-спа­си­тел­но. Преп. Ан­то­ний Ве­ли­ки раз­съж­да­ва та­ка: “А­ко ня­кой се на­ми­ра в не­що по не­во­ля, с не­же­ла­ние, то ще бъ­де за не­го тъм­ни­ца и на­ка­за­ни­е” и съ­вет­ва: “бъ­ди до­во­лен от със­то­я­ни­е­то си, за­що­то ако го по­на­сяш без бла­го­да­ре­ние (с не­до­вол­с­т­во, не­о­хот­но), без да осъз­на­ваш ще бъ­деш ти­ра­нин сам на се­бе си”.

Мо­жем и от уни­ни­е­то да при­до­би­ем ду­хов­на пол­за, ако вмес­то да се ос­та­вя­ме на скръб­та, от­ча­я­ни­е­то и са­мо­съ­жа­ле­ни­е­то, се въ­о­ръ­жа­ва­ме с тър­пе­ние и молитва. Ако се уте­ша­ва­ме с на­деж­да­та, че всич­ко, ко­е­то ни се случ­ва е част от бла­гия Бо­жий Про­ми­съл, че всич­ко ни е за спа­се­ние.

Източник:    книгата "През очите на вярата", Александра Карамихалева
http://www.pravmladeji.org/node/434



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lyuliak
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1212223
Постинги: 706
Коментари: 605
Гласове: 1552
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031