Какво да правим с тази внезапна радост, която все повече виждам, че не е нищо друго, освен Вход към реката на живота? Нищо специално не получавам, но радостта ми от това че съм жива, че говоря с хората, че минавам по красивата ни земя, от това че виждам къщи и дворове, от това че има младежи и те имат своите планове, от това, че има стари хора и те имат своите така интересни спомени - е голяма! Правят ми се добри неща, ходи ми се на нови места, иска ми се да зарадвам приятели  и роднини. Иска ми се да освобождавам затворници. И да се отплатя на тези, които винаги ми се радват.

Може би за друг тази Врата се отваря по друго време на годината, но по-важното е: какво ли е това чудо, и какво има да ни научи? Сякаш отровата, вливана от медиите "какво може да стане утре" и "какво лошо става дори сега в някой край на света" се оттича и от нея не остава нищо...

А ежедневното състрадание, ще кажете? Реално пример можем да вземем от децата. Те искрено и жално плачат при всяка беда, и от все сърце се радват на останалите неща. Вярвам, че докосването на животворящата Радост не отменя любовта и състраданието. Но мярката на нещата е много важна. В мъдростта си цар Соломон казва: "Има време за всяко нещо под слънцето, време за радост, време за скръб, време за раждане и време за умиране"... Но рядко разбираме, че това може да се случи и в рамките само на един ден. Задължението да сме "постоянно нещастни" ни е вменено грубо, чрез медиите, и индиректно - чрез криворазбран морал. Неслучайно някои, които повече пътуват по света, споделят че българите излъчват повече нещастие, отколкот оприляга на един цивилизован и сравнително осигурен народ. Нима можем да се сравняваме с бедността на "третия свят"? Уви, не можем да се сравним и с техните усмивки. Но това е друга тема.

Важно е да разберем, че сериозност и подтиснатост са две напълно различни неща. На сериозния човек винаги можеш да се опреш, защото той е буден и отговорен човек. Но това не пречи да бъде и весел. Не пречи да ти носи слънце в най-тъмната зима. Не пречи да се присмее на глупавите ти страхове и да ги разпръсне за миг. Така че ние сме един сериозен народ, и това е прекрасно. Трудно се впускаме в глупави крайности и страсти. Тихо и упорито пазим древните си ценности. Затова и най-страшните изпитания не са убили достъпа до Живота, който подновява усещането ни за скъпоценност и идентичност.

Как можем да отваряме тази Врата по-често? Забелязала съм, че тя се отваря широко и след концерти, или след особено сполучлива театрална постановка. Неслучайно музиката и театърът са били част от орфическото свещенодействие. Не знаем кога те стават отключващи, но това най-често става, когато изразяват честни, добри и силни неща. За съжаление в наши дни и музиката, и театърът често се ползват за отключване на съвсем други Порти, от които влизат опустошителни или обсебващи влияния.

Оставям темата отворена, с надежда всеки да намери Вратата към другото измерение, другото светоусещане, което дава немислими сили и удовлетворение. Прегръщам ви от сърце.

Ето и моя музикален поздрав...