Когато нещата и хората, за чийто добър живот се чувстваш отговорен, се увеличават, в един момент се чувстваш некомфортно. 

Ти ги обичаш, уважаваш или поне държиш на тях. Не искаш да сваляш нивото на задълбоченост и качество на вашето общуване.

При все това, все по-често нещата се изсипват от пръстите ти като мъниста.

Докато вършиш едно, две много важни вече са се изтърколили от паметта ти. А третото го правиш набързо и се чувстваш виновен, сякаш нанасяш обида.
Когато това продължи твърде дълго, се оказва че си изгубил някъде и мънистото на собствената ти радост. Мъчиш се да си спомниш - какъв цвят беше? 

Дали радостта идваше от това, че си успял с всичко?

Или идваше от радостта на някой друг, когато я споделяше с тебе?

Или може би идваше от безгрижието, че нощем добрите ангели довършват несъвършените ти постъпки и ги превръщат в нещо прекрасно... 

И какво правиш нощем? Чертаеш ли бъдещи планове или ровиш в минали грешки?